Това се железни хора – „само момчето през цялото време си спомня как и какво е яло по-рано и мечтае да хапне поне десета част от това, което е ял преди това“10.
Купони първа категория получавали хората, които извършвали най-тежката, но жизненонеобходима за града и за страната работа: лекарите, медицинските сестри, противовъздушната отбрана, пожарникарите, работниците в предприятията и, разбира се, гробарите. От пролетта на 1942 г. давали работнически купони и на преподавателите в училищата, за да могат да се засилят преди началото на учебната година. Давали от тях и на хората от художествения, научния и политическия елит на града: академиците, директорите на институти, музеи и архиви, докторите на науката, музикантите и, разбира се, работещите в районните комитети и в градския комитет на партията. Често „отгоре“ отхвърляли молбите да се разшири списъкът на хората, които имат право да получат работнически купони, затова пък опитите да се ограничи списъкът на хората, ползващи привилегии, били по-успешни и често се случвали. Най-удобният повод бил съкращаване на щата. Правили го и през „смъртоносното време“. Всички разбирали, че намаляването на категорията на купоните обричало болните, останалите без сили, изтощените на неминуема смърт. Трябва да споменем с уважение онези ръководители на предприятия, които по думите на началника на Градското управление за контрол и раздаване на купони за храна Иван Стожилов предприемали тази стъпка „много предпазливо и неуверено“. Те трябвало да се съобразяват с още едно нещо: на всички работници се полагали купони първа категория и можело да им ги отнемат само ако ги уволнят, а това не можело да стане бързо, трябвало да се заобиколи законът. Но нито в Смолни, нито в заводите някой щял да се осмели сам да редактира съветските закони, в институциите се сипели оплаквания, а не всеки би искал да си има работа с прокуратурата. Затова чистките най-често засягали тези, които били с различно ниво на инвалидност, които закъснявали за работа и дори с месеци не се явявали в предприятията и учрежденията.11
Обикновено раздавали купоните на работното място, по адрес, в жилищния кооператив. Трябвало да покажеш паспорт, в който задължително да е отбелязано къде живееш, без това не можело да се надяваш да получиш дажбата. Някои използвали бъркотията и получавали два пъти купони и от предприятието, и по местоживеене, но това не се случвало често. Във фабриките и заводите давали купони и на роднини, които не били уведомили, че работникът е починал. През първата зима на блокадата този обичай да получиш купоните за роднини, които са лежащо болни или просто нямат сили да отидат на работа, бил много разпространен и с него се примирявали, защото, разбира се, друга възможност нямало. При евакуация, настаняване в болница или детска градина, при преминаване на хранене с топла храна купоните трябвало да се върнат, но хората правели всичко възможно да ги задържат. Трябвало да върнат купоните и на умрелите (без това не издавали смъртен акт). През януари това правило негласно било отменено. Александър Болдирев описва разговор на 19 януари 1942 г. с кварталния милиционер, който трябвало да подпише смъртен акт: „Започна се със спънки: да върна купоните. Казвам – „Не са у мен.“ – „Донесете ги.“ – „Не мога да ги търся...“ И изведнъж: „Дайте паспорта...“ И подписа акта.“12 На 7 февруари 1942 г. началникът на Управлението на милицията в Ленинград Евгений Грушко разрешил семействата да задържат купоните на умрелите, но това не идвало от хуманни подбуди, колкото от желанието по-бързо да се изчисти градът от труповете.13
Продукти с купони раздавали на различни места, но най-често в магазините и в столовите. През декември 1941 г. жителите на града се записвали при конкретни магазини по свой избор, което се обяснява с желанието да се въведе ред в снабдяването, но в тези условия на недостиг на продукти мярката не дала необходимия ефект. На всяка карта с купони имало печат от магазина, към който си бил записан, но някои успявали да се справят и с това препятствие и като използвали полумрака в помещенията, получавали стоки не от „своя“ магазин, чиито рафтове били празни, а от съседния, където били докарали.
Често раздавали продукти с купони в столовите, понякога масло и даже хляб. Ценели го по времето, когато пред магазините имало големи опашки. Голяма част от столовите били ведомствени, там не пускали външни лица, затова успявали по-бързо да си използват купоните. Много рядко някой изяждал в столовата цялата си порция. Прибирали в торбички и бурканчета кюфтета, захар и каша, даже носели вкъщи гъстото от супата, като понякога на излизане го криели под дрехите: често било забранено да се изнася храна от фабрично-заводските столови, макар че не следели за това много строго. Най-често бързо изяждали първото и второто ястие (супата и кашата), които получавали срещу купони за елда. Порциите срещу купони за месо (котлети, пача, кюфтета, в най-добрия случай салам и наденички) оставяли за вечеря у дома. Без преувеличение може да се каже, че тъкмо обедите с елда, макар да не са били много хранителни, са спасили живота на много ленинградчани. Директорите на предприятия, техните заместници и главните инженери, учените, хората на литературата и изкуството, ръководните кадри в районните и градските партийни, комсомолски, съветски и профсъюзни организации се хранели в столовите с т.нар. купони за обяд, тях ги давали допълнително към техните купони първа категория14.