— Разбира се, че не. Положително не.
— Просто го е откарала в някой мотел или къмпинг, за да бъде на спокойствие известно време?
— Да.
— И Бъртрънд Олрид знаеше това?
— Именно той го предложи. Замина с тях.
Мейсън поклати глава:
— Невъзможно! Почакайте, да, възможно е.
— Какво имате предвид?
Мейсън погледна часовника си и попита:
— Къде е сега майка ви?
— Не зная.
— Можем ли да я открием?
— Тя ще се свърже с мен.
— Каква е целта на този сценарий? — Мейсън посочи апартамента.
— Чувствам се като престъпница заради всичко това, мистър Мейсън, но идеята беше на майка ми. Смяташе, че ако… ако нещо се случи и има усложнения…
— Да?
— Мислеше, че… ако нещо се случи, по-добре ще е да представя версията, че в събота вечерта съм заела колата си на приятелка. Така измислихме Морин Милфърд и тази история. Решихме, че тя ще живее тук в Лас Олитас, ще вземе колата на Патриша Факсън и ще я остави в сервиза, ще каже, че я е блъснала в нещо и ще се опита да запази всичко това в тайна…
— И при едно разследване всеки детектив би заключил, че външното ви описание съвпада с това на Патриша Факсън и щеше да разнищи без много труд скалъпената ви история.
— Нямаше да е така лесно, мистър Мейсън. Не мислех, че хората ще открият самоличността ми. Но нямаше да имат такава възможност, освен най-общо описание. Винаги, когато се представях за Морин Милфърд, си слагах специален грим, който променяше формата на устата ми и всичко изобщо. При повърхностно описание двата персонажа щяха да бъдат еднакви — но не мисля, че това можеше да докаже каквото и да било. В известни граници ние, днешните момичета, си приличаме, с изключение на подробностите.
— В известни граници, да — съгласи се Мейсън.
— Зная, че не биваше да правя това.
— Изключително глупава постъпка.
— Но тогава не знаехме… да, не знаехме дали няма да се окаже, че Боб е сериозно наранен. Разбира се, ако беше, майка ми щеше да извика лекар, но при тези обстоятелства мистър Олрид реши, че за тях е по-добре просто… да отидат в мотел, където ще бъдат на спокойствие. Щяха да кажат, че пътешестват.
— А къде беше Олрид през цялото време?
— Заедно с тях в мотела.
— Сигурна ли сте?
— Естествено.
— Значи Олрид е прекарал онази нощ с майка ви и Боб Флийтуд?
— Аз така зная.
— А миналата нощ?
Тя кимна утвърдително.
— Къде е днес?
— В кабинета си, занимава се със сделките си. Не иска никой да заподозре, че Флийтуд не е…
— Пат, мисля, че ние с вас трябва да намерим майка ви, без да губим нито минута — извика Мейсън.
— Защо?
— Защото именно Бъртрънд Олрид ми каза, че майка ви е избягала с Боб Флийтуд.
Тя потъна в размисъл почти една минута, после отиде до гардероба, взе си палтото и шапката и каза:
— Искате ли да ви придружа?
— След известно време — отвърна Мейсън. — Безсмислено е да се втурваме презглава точно сега. Наредил съм на група детективи да претърсят мотелите и къмпингите и да ги открият.
— Мислите ли, че майка ми е в опасност?
— Ето как виждам нещата: не смятам, че вие с вашата кола сте блъснала Боб Флийтуд. Мисля, че всичко е било нагласено така, че да закачите живия плет. Според мен лицето, което действително е наранило Флийтуд, е било сигурно, че той е мъртъв и е оставило тялото, за да хвърли на вас вината. Прибавете към всичко това и факта, че Бъртрънд ми каза, че майка ви е избягала с Флийтуд. Ясна ли ви е картината?
Тя го гледаше изумена с широко разтворени очи.
— Искате да кажете… дали искате да кажете същото, което аз мисля?
Мейсън кимна.
— Видях да взема пистолет от чекмеджето на бюрото си. О, мистър Мейсън, трябва да направим нещо.
— Седнете, Патриша. Ние вече го правим — успокои я адвокатът.
— Означава ли това, че не можем да сторим друго, освен да чакаме?
— Точно така. Моите хора обхождат щата.
Тя седна.
— Не мога да повярвам, че Бъртрънд Олрид би… би извършил подобно нещо.
— Засега това е само предположение от моя страна — каза Мейсън.
— Не, истина е. Куп неща сочат натам. Сега всичко ми се изяснява.
— Ето телефонния ми номер вкъщи. Качете се на колата си. Върнете се у дома. Наблюдавайте мистър Олрид. Запалете лампата на терасата. Ако се запъти към гаража за колата си, угасете лампата на терасата. Това е всичко. След това детективите ще поемат нещата в свои ръце.
ГЛАВА VIII
В седем и трийсет вечерта специалният телефон в апартамента на Мейсън зазвъня.
Адвокатът, който се бе вглъбил в „Предварителните заключения“, затвори брошурата и вдигна слушалката.