Мейсън се качи в колата и седна до пазача. Радиото заработи и се чу каубойска музика.
— Харесвам я — сподели механикът. — Винаги съм искал да бъда каубой… а ето че мия предни стъкла нощем. Проклет живот!
— Дявол го взел, така е — съгласи се Мейсън. — Искаш ли цигара?
— Извини ме, братко, но никога не пуша в кола. Може случайно собственикът на точно тая каруца да изникне и…
— Съжалявам — извини се Мейсън.
— Излез и се поразходи, ако ти се пуши — предложи мъжът. — А после се върни… олеле!
Със светкавично движение на ръката си изключи радиото.
— Излизай — прошепна с изкривена на една страна уста. — Бързо!
Мейсън отвори дясната врата и стъпи на циментовия под.
Работникът с парцал в ръка старателно лъскаше калника на колата в момента, когато фарове осветиха гаража.
— Здравейте — поздрави Патриша Факсън, като леко и пъргаво скочи от колата. — Май се позабавих, нали?
Мъжът само й се усмихна.
— Постарайте се да я почистите — продължи тя. — Стана на резки. Кога може да се измие?
— Едва утре сутринта.
— Чудесно. Направете, каквото можете. Аз…
Внезапно се стъписа при вида на Пери Мейсън.
— Здравейте — каза адвокатът.
— Какво правите вие тук?
— Исках да говоря с вас.
— Откога сте тук?
Мейсън се усмихна и каза:
— Нека да поговорим във вашия апартамент, Патриша.
— В този час? — удиви се тя. Мейсън кимна.
Тя го изгледа продължително с недоверие. После се отправи към асансьора и натисна бутона.
Асансьорът в този час на нощта се задвижваше автоматично и мигновено дойде. Мейсън й отвори вратата. Тя влезе и той я последва. Вратата безшумно се затвори и Патриша натисна копчето за осмия етаж.
— Взех ви за изплашено момиче, което ще бърза да се прибере тук.
— Промених решението си.
— Какво ви накара да промените решението си?
Тя се престори, че не го чува. Асансьорът спря на осмия етаж. Вървяха по коридора един до друг, Патриша пъхна ключа в ключалката:
— Мисля, че си давате сметка, че пращате по дяволите доброто ми име.
Мейсън мълчеше.
Тя светна лампата, а Мейсън затвори вратата.
— Ще си налея нещо. В голяма чаша. Вие какво ще пиете?
— А вие?
— Уиски със сода.
— Същото и за мен. Къде бяхте, Пат?
— Навън.
— Ако ми помогнете, по-вероятно е да успеем — каза Мейсън.
— И друг път съм го чувала — нехайно се изсмя тя. — Вярвайте или не, току-що идвам от къщи.
Мейсън я последва в кухненския бокс. Тя взе бутилка уиски от полицата, две чаши и лед от хладилника.
— В планината валя — подметна адвокатът. — Доста неприятно време.
— Така ли?
— А забелязах, че колата ви е изкаляна. Очевидно сте карала в дъжда.
Момичето наля в чашите уиски, без да използва уреда за мерене, който стоеше до бутилката.
— Видяхте ли майка си? — попита Мейсън.
— В хладилника има сода, мистър Мейсън — каза тя.
— Видяхте ли майка си? — повтори той, като извади сифона от хладилника.
— Искам алкохолът да ми подейства, преди да разговарям.
— Какво се е случило? — попита адвокатът. — Нещо, което сте длъжна да криете?
Тя не отговори, върна се във всекидневната, бързо отпи и каза:
— Е, какво, принудителен разпит ли е това?
— Зависи от вас. Искам да зная дали видяхте майка си.
— Аз…
Някой леко почука на вратата. Стресната, в първия миг Патриша се престори, че не чува. След това часовникът удари и Мейсън небрежно подхвърли:
— Няма ли да отворите, Пат, или аз да го сторя?
Без да продума, момичето остави чашата си на масичката до стола си, прекоси стаята и отвори.
— Слава Богу, че си будна Пат. Мислех… — каза женски глас.
При вида на Мейсън тя не се доизказа. Спогледа се с Пат за секунда. След това по-възрастната жена подхвана:
— Съжалявам, сгрешила съм апартамента…
— Престанете, мисис Олрид — намеси се Мейсън. — Човек трудно би ви взел за майката на Пат. По-скоро за сестра й.
Тя се усмихна и каза:
— За начало е добре. И друг път съм го чувала. Не задържате ли Пат твърде до късно?
— Не е нито примамка, нито ласкателство. Може би професионална преценка на стока, която трябва да продам на съдебните заседатели.
Патриша затвори входната врата.
— Пери Мейсън, мамо.
— О! — само можа да възкликне тя.
— Наляхме си уиски — продължи Патриша. — Вероятно ти е студено.
— Вледених се — призна майка й.
— Ще налея и на теб.
Мисис Олрид разсеяно се усмихна на Мейсън, поколеба се за миг, след това последва дъщеря си в кухнята.
— Лесно ли влезе в хотела? — попита Патриша.
— Пазачът изглеждаше озадачен, но му отправих една ослепителна усмивка и се насочих право към асансьора възможно най-самоуверено. Той реши, че живея тук.