— А после? — попита Дела Стрийт.
— После при първа възможност свиваме от магистралата и ето къде ще отидем: ще акостираме в апартамента на Гърти. Гърти, вие ни каните на гости и на вечеря. Ще купим всичко необходимо от близкия магазин за деликатеси и ще се окопаем в апартамента ви.
— Не е ли чудесно! Започнах диета и броя калориите, но чувствам, че катарамата ми стърже гръбначния прешлен. Тъкмо си търсех оправдание да зарежа тая дивотия! Винаги сте обичал пържоли от филето, мистър Мейсън, а моят месар ми каза, че ми е запазил няколко. В крайна сметка, когато едно момиче променя семейното си положение и от необвързана жена се превръща в срамежлива булка, случаят заслужава да се отпразнува.
ГЛАВА XII
Беше седем и половина. В кухненския бокс на Гърти двете момичета миеха съдовете. Целия ден бяха останали затворени в апартамента, играха на карти, слушаха радио, телефонираха на Пол Дрейк, а понякога задрямваха.
Потънал в единствения удобен фотьойл, Пери Мейсън пушеше една след друга цигари и намръщено се взираше в избелелия килим. Пол Дрейк май щеше да излезе прав, може би чак след седмица щяха да открият следите на Боб Флийтуд. Разтвореният прозорец над шахтата отчасти проветряваше стаята, но не можеше да разпръсне тежките миризми от готвенето, от печените на скара пържоли и кафето.
За трети път в интервал от десет минути Мейсън нервно погледна часовника си.
Внезапно телефонът иззвъня.
Мейсън се втурна и грабна слушалката от вилката.
— Ало?
Гласът на Пол Дрейк, звънтящ от възбуда, каза:
— Спипахме го, Пери!
— Спипахте Флийтуд ли?
— Точно така!
— Къде?
— Скрил се бе в малка ферма — малко планинско ранчо на пет мили от местопроизшествието.
— Почакай един миг! Дела, вземи бележник и запиши координатите така, както ги повтарям. Продължавай, Пол.
— В началото на стръмнината отдясно на шосето има табела, която гласи: „Петдесет мили изкачване в планината. Проверете дали имате достатъчно бензин, вода и нафта.“ Спидомерът трябва да е на нулата при тази табела.
— В началото на изкачването, нали? — попита Мейсън.
— Да, около трийсет метра преди да започнеш да се катериш.
— О’кей, разбрах. А после?
— Изминаваш около петдесетина километра от табелата — подхвана Дрейк. — Вече си високо в планината до първия хребет на една долина. Там тече поток, но долината е тясна, със стръмни склонове и никога не би предположил, че има обработваема земя в радиус от сто и петдесет километра. Но точно там ще забележиш страничен път, който завива в друга посока. Тръгваш по него и той те отвежда до магазин и поща — точно на два километра след завоя. Отминаваш пощата и свиваш по първия път наляво. Това е каменист черен път и ти се струва, че след трийсетина метра ще изчезне, но той продължава. Неравен, зигзагообразен каменист път, който се изкачва по една стръмнина и те отвежда на красиво високо планинско плато с плодородна обработваема земя и десет или петнайсет акра чудни поляни. Там има две малки ферми. Първата е интересна за теб. Ще я откриеш по името върху пощенската кутия. Там пише: П. Е. Овърбрук. Не мисля, че той е в течение на случая. В къщата му няма електричество. Той няма радио.