Чуха ги да разменят реплики в стаичката, прилепена към всекидневната в задната част на къщата.
— Може ли да избяга през задната врата, шефе? — полугласно предположи Дела Стрийт.
— Ако стори това, значи е виновен. Ако не греша и той се преструва, ще продължи да играе ролята си.
Гласовете в спалнята внезапно секнаха. Чуха тътрене на боси крака по пода и Овърбрук отново влезе в стаята.
— Не зная как постъпвате в такива случаи — каза той. — Искате ли да му го кажете някакси по-деликатно?
— Не му ли казахте, че жена му е тук?
— Не, само му казах, че някакви хора искат да го видят.
— Струва ми се, че шокът трябва да бъде възможно най-силен. Разбирате ли, амнезията обикновено е резултат от душевна неуравновесеност. Това е опит от страна на човешкото съзнание да избяга от нещо, с което или не може да се справи, или не желае да се справи. Един вид убежище, начин да затвориш вратите на ума си за нещо, което може да те доведе до безумие. Затова най-доброто лечение е мигновен душевен шок. Трябва да го изненадаме. Не му казвайте кой е тук, не му казвайте нищо. Просто му кажете, че го търсят някакви хора. Как дойде той тук? Доведе ли го някой?
— Дойде, залитайки до вратата снощи. Кучето залая и помислих, че е невестулка или нещо такова. Но кучето продължи да лае и разбрах, че е човек. Надзърнах да видя дали е спряла кола, но нямаше нищо и… тъй като съм на доста усамотено място, заредих пушката си и запалих петромаксовия фенер. Мъжът се приближи до вратата и почука. Попитах го кой е, а той ми каза, че не знае. Поговорихме няколко минути, после оставих кучето да го пази и го обискирах за оръжие, но той не носеше никакво оръжие. В джобовете му нямаше абсолютно нищо. Нищичко, дори нямаше носна кърпа. Нищичко, по което да разбереш кой е или изобщо нещо за него.
— Много лошо — подхвърли Мейсън.
— Все пак той имаше нещо — продължи Овърбрук, — имаше пари: пачка банкноти, кон да се задави. Аз естествено бях недоверчив и тогава той ми разказа своята история. Каза, че си спомнял нещо съвсем мъгляво, но не помнел кой е, че бил прекалено уморен, за да мисли, че иска само да си почине. Не искаше да отговаря на никакви въпроси, не искаше никой да знае къде се намира. Каза, че ще бъде доволен да ми помага в готвенето, че ще ми плати, ще направи всичко, което поискам, само иска да си почине.
Мейсън кимна с разбиране:
— Горкият, от време на време получава такива пристъпи. Единственото е, че всеки път траят все по-кратко време. Това е третият за последната година и половина.
— Шок от снаряд ли? — попита Овърбрук.
— Шок от снаряд.
Вратата на спалнята се отвори. Мъж на около двайсет и седем, двайсет и осем години с безизразно отпуснато лице огледа присъствуващите с абсолютно безразличие. Явно не разпозна никого.
Беше среден на ръст е тегло около 65 килограма, с правилни черти, черни очи и гъста къдрава тъмнокестенява коса.
— Уилям! — извика Гърти и се спусна към него. Флийтуд отстъпи крачка назад.
— О, Уилям, клетото ми скъпо момче! — проплака Гърти, обгърна го с ръце и го притисна към себе си. Мейсън шумно въздъхна:
— Слава Богу, Уилям се намери!
Овърбрук се засмя съучастнически като огромен, порасъл прекалено много Купидон, успял да събере отново двама влюбени.
— Предполагам, че няма багаж — подхвърли Мейсън.
— Дойде тук, както го виждате — отвърна Овърбрук. — Заех му самобръсначка и му купих четка за зъби.
— Хайде, Уилям! — Мейсън се приближи и потупа Флийтуд по рамото. — Ще те отведа у дома.
— У дома? — подозрително попита Флийтуд.
— О, Уилям! — възропта Гърти. — Не ме ли познаваш? Кажи, Уилям, не ме ли познаваш?
— Никога в живота си не съм ви виждал — категорично отрече Флийтуд.
— Откъде знаеш, Уилям? — сърдечно се разсмя Мейсън.
Флийтуд погледна Мейсън като уловен в капан звяр.
— Разбира се, че не знае — каза Гърти, — бедното момче не помни. Хайде, Уилям, дошли сме да те вземем. Този път страхотно ни уплаши.
— Къде е моят дом?
— Уилям! — с укор възкликна Гърти и след миг добави: — Не се тревожи. Според доктора трябва да те отведем вкъщи, да се озовеш в позната обстановка и да си починеш. Познатата обстановка ще ти помогне да си възвърнеш паметта.
— Колко ви дължим? — обърна се Мейсън към Овърбрук.
— Нито цент! Нито цент! — великодушно отвърна Овърбрук. — Той искаше да ми плати, но му казах, че ще направя за него каквото мога.
Мейсън извади банкнота от двайсет долара от портфейла си:
— Купете си нещо, нещо което, ще ви напомня този инцидент и ще бъде материален израз на нашата благодарност. Хайде, Уилям, готов ли си?