Дрейк разговаряше по телефона. Направи знак на адвоката да седне и каза в слушалката:
— А да, разбрах. Дай ми още веднъж адреса. Благодаря. Не, останете на поста си. Просто се ослушвайте и се помъчи да откриеш нещо. Обади се незабавно, ако се добереш до нещо значително.
Остави слушалката и каза:
— Е, това е новина, но не знам доколко е важна.
— Каква е тя? — попита Мейсън.
— Позвъни моят човек от пресцентъра на полицията.
— Какво е разбрал?
— Според последните сведения Флийтуд все още се придържа към версията за амнезия.
— Това не е нещо ново. Искам да говоря с теб за това, Пол. Нещо друго?
— Престорил се е, че паметта му току-що се е възвърнала и се обадил на приятелката си.
— Узнал ли е твоят човек номера й?
— Името й, телефонният номер и адресът й.
— Как се казва?
— Бърнис Арчър.
— Досега никой не бе споменал това име. И какво?
— О, просто й е позвънил, за да й каже, че е получил амнезия, че е научил в полицията, че е бил във фермата на човек на име Овърбрук, че преди малко си е възвърнал паметта и че тя в никакъв случай не бива да обръща внимание на нито, което чуе за него, преди той лично да й обясни всичко.
— Труден ли е бил разговорът им? — позаинтересува се Мейсън.
— Какво искаш да кажеш?
— Дали момичето е било развълнувано?
— Не, явно не е имало нищо необичайно. Позвънил, разговарял с нея и после затворил.
Мейсън смръщи вежди:
— Не ми се струва нормално, Пол.
— Защо?
— Представи си, че си на мястото на момичето. Всичките ти приятели знаят, че този мъж е твоят приятел. Внезапно той изчезва. Говори се, че е избягал с омъжена жена. Изобщо не ти се обажда, после като гръм от ясно небе ти телефонира и заявява: „Виж какво, скъпа моя, не вярвай на нищо, което чуеш за мен. Изгубих паметта си. Ще дойда да те видя при първа възможност.“ Има нещо, което издиша.
— Смяташ, че момичето би трябвало да изпадне в истерия?
— При всички случаи поне да се разстрои, да плаче, да го укорява и накрая да го попита: „Обичаш ли ме? Кажи, обичаш ли ме? Кажи ми, че другата жена не е нищо за теб.“ Нали ти е ясно?
— Така би трябвало да бъде.
— Разбира се — каза Мейсън. — Имам си неприятности, Пол, и търся с какво да се заяда.
— Какво стана?
— Клиентката ми разказва една версия, която вероятно е о’кей. Кълне се, че говори истината. Може би тази версия ще издържи, но трябва да бъде подкрепена с необорими доказателства, в противен случай ще се разпадне на пух и прах.
— Е, добре?
— Този Флийтуд — продължи Мейсън — е загазил. Измисли тази история със загубата на паметта и аз успях да го предам в ръцете на полицията, преди да е имал възможност да измисли нещо друго. В момента той е обвиняем номер едно за убийството на Бъртрънд Олрид. Последен го е видял жив и не може да отрече, че го е убил, защото изобщо не помни какво се е случило. Очевидно човек толкова интелигентен като Флийтуд няма безропотно да приеме подобно положение. Единственото, което може да стори, е публично да признае, че не е имало никаква амнезия, че помни всичко.
— В мига, в който направи това, той се излага на голяма опасност — прекъсна го Дрейк.
— Зная — съгласи се Мейсън — и точно на това разчитам, за да подкрепя с доказателства версията на мисис Олрид — разбира се, много зависи от това какво ще каже той, когато започне да говори истината.
Дрейк недоверчиво поклати глава:
— Ако е взел колата на мисис Олрид, той последен е видял съпруга й жив. Ако надрънка куп измислици за амнезията си в полицията и оттам узнаят журналистите, а после се отметне и заяви, че през цялото време си е давал ясна сметка какво става, това няма да промени много нещата. Според мен за него е най-добре да се придържа към версията за амнезията си, независимо, че няма да е леко.
— Прав си. Пол — отвърна Мейсън, — но ние не желаем той да направи онова, което е добре за него. Искаме да направи онова, което е от полза за клиентите ни. Ще го принудим да действа прибързано. Според мен той ще каже истината за амнезията и когато реши да го стори, ще е обмислил всичко превъзходно.
— Ще трябва добре да се потруди — вметна Дрейк.
— Може би е достатъчно умен за това. Бих искал да го пришпоря, Пол. Искам да го принудя да говори, преди да е напълно готов. Така да му припари под петите, че да се загърчи от болка.
— Какво ще предприемеш?
— Мисля да започна с приятелката му.
— Да отидем първо при нея утре сутринта и…
— Защо не сега?
Дрейк присви рамене.
— Къде живее? В апартамент ли, Пол?
— Аха.
— Флийтуд й се е обадил. Будна е, вероятно размишлява. Да, отидем и да поговорим с нея.
— Нямам нищо против — съгласи се Дрейк. — Преди малко изпих почти половин литър кафе и без друго няма да мигна цяла нощ. Сигурен бях, че ще ми изнамериш предостатъчно занимания.