— Казвам се Пол Дрейк. Може би сте чувала за мен. Детектив съм.
— Мога ли да видя картата ви, ако обичате? — хладнокръвно попита тя.
Дрейк погледна въпросително Пери Мейсън, после извади портфейла си, разтвори го за миг и понечи да го прибере в джоба си.
— Почакайте, моля. — Тя спокойно взе портфейла, разгледа картата и заяви: — А, разбирам, това е разрешителното ви за частен детектив.
— Точно така.
— А джентълменът с вас? — попита тя.
— Казвам се Мейсън — усмихна се адвокатът.
— Детектив ли сте?
— Не.
— Мога ли да попитам какъв сте тогава?
— Адвокат.
— О-о — възкликна тя и след миг се досети: — Вие сте Пери Мейсън, нали?
— Да.
— В такъв случай сте адвокатът на мисис Олрид.
Мейсън явно се наслаждаваше на ситуацията:
— Отгатнахте.
— Моля, седнете, господа.
Тя посочи към столовете, а самата седна на края на леглото. Краят на халата се разтвори и разкри обут в копринен чорап крак. Тя беше с обувки.
— Доста късно, не мислите ли?
— Работата ни е специална — засмя се Мейсън.
— Предполагам.
— А и разбрахме, че вече са ви обезпокоили.
— Как, ако мога да попитам?
— Боб Флийтуд ви се обади.
— А, да.
— Говорихте ли с него?
— Да.
— И какво ви каза?
— Просто, че паметта му се е възвърнала. Радвам се, че е така.
— Знаехте ли, че е изгубил паметта си?
— Не.
— Но той ви каза по телефона, че е имал амнезия?
— Да.
— Откога познавате Боб Флийтуд, мис Арчър? — намеси се Дрейк.
— От около шест месеца.
— Добри приятели ли сте?
— Харесва ми.
— А той харесва ли ви?
— Мисля, че да.
— Чухте ли, че е избягал с омъжена жена?
— Разбрах, че е изчезнал.
— Чухте ли, че мисис Олрид е избягала с него?
— Не.
— Четете ли вестници?
— Да.
— Не прочетохте ли, че полицията разпитва мисис Олрид?
— Разбрах това.
— Не знаехте ли, че е изчезнала заедно с Боб Флийтуд?
— Не мислех, че е така. Не.
— Но знаехте, че във вестниците намекнаха за това?
— Да.
— Вие не вярвахте, че той е с нея?
— Не.
— Вярвате ли го сега?
— Не зная, Ще чакам, докато мога да говоря с Боб.
— Кога очаквате да го видите?
— Възможно най-скоро, ако мога. Когато ми разрешат. Узнах, че е задържан като главен свидетел.
— Знаехте ли, че Бъртрънд Олрид е убит?
— Чух го по радиото.
— Какво точно ви каза Боб, когато ви позвъни?
— Само че е задържан, че вероятно ще го задържат поне един ден и че е имал пристъп на амнезия, че в полицията му казали, че са го открили при човек на име Овърбрук, но паметта му се е възвърнала и сега се чувства нормално.
— Зарадвахте ли се, когато чухте всичко това?
— Естествено.
— Навярно много сте се изненадали?
— Не съвсем, Боб и друг път е имал пристъпи на амнезия.
— А, така ли?
— Да.
— Знаехте ли за тях?
— Той ми каза.
— Известно време преди последния пристъп ли?
— Да.
Дрейк погледна Мейсън и сви рамене.
— Имате ли кола? — рязко попита Мейсън. Тя се обърна и изгледа Мейсън предпазливо и преценяващо, както борец — противника си.
— Да — неохотно отвърна младата жена.
— Откога?
— От шест месеца.
Мейсън и Дрейк се спогледаха. Бърнис Арчър спокойно продължи:
— Купих я малко преди да срещна Боб Флийтуд, ако възнамерявате да съпоставяте фактите за този шестмесечен период от време, мистър Мейсън.
— Ни най-малко — възрази Мейсън. — Просто забелязах, че два пъти вече споменахте този интервал от шест месеца.
— Това е вярно.
— Снощи, в понеделник, вие излязохте е колата си, нали?
Тя го загледа продължително:
— Какво ви влиза в работата?
— Интересува ме.
— Не виждам защо.
— Зависи къде сте ходила.
— Отидох до апартамента на една приятелка, взех й с колата си и дойдохме тук. Тя пренощува тук.
— Защо направихте това?
— Какво имате предвид?
— Мислехте ли, че се нуждаете от алиби?
— Що за глупост! Щеше ми се да поговоря с някого. Взех приятелката си и я доведох вкъщи. Говорихме до среднощ, после заспахме.
— Боб Флийтуд постъпва наивно — подхвърли Мейсън.
— Така ли?
— Да.
— В какъв смисъл?
— Струва ми се, че версията за амнезия само ще му навреди.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че можеше да измисли нещо по-добро.
— Боя се, че не ви разбирам, мистър Мейсън.
— Напоследък амнезията доста се използва от престъпниците. Много често, когато някой иска да избяга от отговорност, заявява, че е изгубил паметта си.
— Разговаряхте ли с Боб?
— Да.
— Не вярвате ли, че наистина страда от амнезия?
— Не.