— Естествено.
— Загубил сте паметта си вследствие на удар по главата.
— Така е.
— Какво се случи?
— Откъде да знам? Вървях край живия плет и внезапно, зашеметен, загубих съзнание. Следващото нещо, което си спомням, е, че пътувах в кола с вас и казвахте, че ме водите в полицията. Имах смътен спомен за неща, случили се междувременно, но вече нищо не зная. Нямам абсолютно никаква представа. Тази част от живота ми е напълно заличена в паметта ми.
— Повтаряте все едно и също нещо като грамофонна плоча и накрая наистина ще се обиграете.
Флийтуд възмутено се обърна към Трег:
— Какво общо има той с всичко това? Има ли право да седи тук и да дрънка небивалици?
Трег понечи да каже нещо на Мейсън, но Мейсън го изпревари:
— Не помните нищо от мига, когато ударът се е стоварил върху главата ви, до момента, когато паметта ви се възвърна тук, в полицията?
— Абсолютно нищо!
— Така ли?
— Да, точно така! Колко пъти трябва да го повтарям?
— И през това време не знаехте кой сте, нали?
— Не знаех, разбира се. Страдах от амнезия. Зная само онова, което други са ми казали за случилото се.
— Може би не сте разговарял с когото трябва — хитро продължи Мейсън. — Има човек на име Лейтън, който е собственик на бензиностанция на седем километра и половина от Спрингфийлд. Той твърди, че когато мисис Олрид е спряла да зареди и после е отишла в тоалетните, вие сте се спуснал към телефона и сте поискали Донибрук 6981. В случай, че не помните или имате нов пристъп на амнезия, Боб, това е номерът на Бърнис Арчър.
— Какво лошо има в това? Тя е моята приятелка.
— Зная — отвърна Мейсън. — Но как знаехте това през интервала, когато страдахте от амнезия и не знаехте кой сте?
Флийтуд щеше да каже нещо, но се отказа.
— И освен това — неумолимо продължи Мейсън — откъде знаехте номера й, щом не сте помнел нищо от предишния си живот? Как помнехте името й и как така сте бързал като луд да се обадите, докато мисис Олрид е отсъствала за една-две минути?
Столът на Трег проскърца, защото лейтенантът свали краката си от кошчето за боклук и се изправи:
— Как се казва този човек, Мейсън?
— Лейтън.
— Къде живее?
— Собственик е на бензиностанция край пътя. Флийтуд знае добре мястото. След миг ще ви каже.
— Казвам ви, че не знаех кой съм…
— Но помнехте коя е приятелката ви и помнехте телефонния и номер!
Флийтуд замълча намусено под обстрела от въпроси.
— А сега вие ли ще кажете на лейтенант Трег или да доведа Лейтън?
— Не съм водил никакъв разговор по телефона — каза Флийтуд на Трег.
Мейсън се изсмя:
— Смятах, че не си спомняте абсолютно нищо, Боб. Това се е случило през периода ви на амнезия. Откъде знаете, че не сте говорил по телефона?
— Вървете по дяволите! — разгневи се Флийтуд, скочи на крака и замахна с юмрук.
Дългата лапа на Трег се стрелна през бюрото, сграбчи младия мъж за яката и го блъсна назад.
При този опит да бъде нокаутиран Мейсън дори не трепна, а Трег принуди затворника да седне на мястото си.
Мейсън хладнокръвно запали цигара, пусна дим към тавана и подхвърли:
— Всичко е ясно, Трег. Ето ви убиеца.
— Какво значи това? — изкрещя Флийтуд. — Не можете да натопите мен! Опитвате се да защитите клиентката си мисис Олрид!
— Естествено — съгласи се Мейсън. — Опитвам се да я защитя, като открия истинския убиец. Ето го, лейтенанте. Ето човек, който непрекъснато лъже. Той последен е видял Бърт Олрид жив. Независимо, че твърди, че прекрасно се е разбирал с Бърт Олрид, това не е истина. Те жестоко са се скарали, преди Флийтуд да бъде ударен по главата. Никаква кола не го е блъснала. Той го знае, както и аз. И така, няколко пъти го хванахте в лъжа, заплел се е в паяжина от лъжи. Първо заявява, че не е знаел кой е, и това е лъжа. А сега твърди, че не помни да се е обаждал но телефона.
Флийтуд погледна с надежда лейтенант Трег, но онова, което прочете по лицето на Трег не го успокои.
— Е, добре — внезапно изрече Флийтуд, — ще ви кажа истината, цялата истина. Ще видите в каква трудна ситуация бях изпаднал. Олрид имаше съдружник в някои сделки в рудодобива, на име Джеръм. Той беше костелив орех. Когато повторно прегледах едни документи, открих, че Олрид мами Джеръм, а той не беше човек, когото можеш да измамиш току така. Грешката ми бе, че оставих Олрид да разбере, че знам всичко. Отначало се опита да ме подкупи, за да мълча. След това се помъчи да ме сплаши. А после внезапно стана изключително мил и любезен и заяви, че това е недоразумение и че ще ми обясни всичко, като ми покаже други книжа, но това можело да почака до сутринта, а сега да отида да вечерям с тях и да забравим работата за една вечер. Престорих се, че съм се хванал на въдицата, защото виждах, че е готов на всичко, а самият аз нямах оръжие. Неочаквано се изплаших. Просто исках да се махна, затова му казах, че отивам да се преоблека и се връщам за вечеря. По-рано през деня бях успял да се свържа по телефона с Джордж Джеръм и да му кажа името си, но Олрид внезапно бе проявил подозрение и бе тръгнал към стаята с телефона, затова бях принуден да затворя набързо и да дам вид, че се ровя в картотеката. В крайна сметка той реши, че не съм телефонирал, но бе мнителен и много раздразнителен. И така, разделих се с него, като казах, че отивам да се преоблека, а той беше самата сърдечност, тупаше ме по рамото и ме наричаше „моето момче“. Беше противна, тъмна, дъждовна нощ. Работили бяхме до късно и предполагам, че беше около седем и половина. Семейство Олрид вечеряха в осем и четвърт. Напуснах крилото на къщата, където се намират офисите на Олрид и тръгнах през двора, вървях край плета. И вярвайте ми, все се обръщах назад. Много ме беше страх. Стигнах до мястото, където плетът свършваше, и най-неочаквано искри изскочиха от очите ми. Разбира се, възможно е да съм бил ударен от колата, карана от Патриша Факсън, но вътрешното ми чувство е, че Олрид ме е праснал по главата с палката и вероятно ми е нанесъл още няколко удара, докато съм лежал на земята. Сега разбирам какво е станало. Патриша е бързала към къщи. Майка й е била с нея. Видели са колата на Олрид, паркирана така, че задната й броня почти излизала на алеята и реагирали по най-естествения начин: завили внезапно и малко прекалено рязко. Калникът на колата на Пат минал през края на плета. Именно това искал Олрид. Сметнал, че е извършил съвършеното престъпление. Единственото, което не е взел предвид, е била здравината на черепа ми. По-късно се преструваше на много угрижен, че Пат ме е блъснала. Патриша насмалко не полудя от тревога. Щом дойдох на себе си, осъзнах, че съм в опасност. Тогава, да ви кажа право, не знаех почти нищо за мисис Олрид, какво знае и дали е замесена в случилото се. Съзнавах само, че ми е зле, толкова зле, че надали ще мога и да пълзя, и съм в ръцете на хора, които искат да ме убият. Хрумна ми добра идея. Дадох си вид, че току-що идвам в съзнание. Необходимо беше. Олрид се канеше да ме натовари в колата си и да ме откара в болница. А знаех какво означава това. Така че отворих очи. И изиграх ролята на засегнат от амнезия човек. Струва ми се, че надхитрих Олрид. Не повярва напълно, но това беше чудесно разрешение за него. Ако наистина страдах от амнезия и не помнех нито кой съм, нито кои са моите съдружници, нямаше да бъда в състояние да кажа нищо на Джеръм. Нямаше дори да помня, че съм открил мошеничествата на Олрид. И Олрид имаше шанс да сключи сделката с Джеръм и да се наслаждава на успеха си. Олрид щеше да ме убие, ако се налагаше, но в никакъв случай иначе. Каза на жена си, че трябва да ме отведат на някое тихо място, тя да се представи за по-голямата ми сестра и всички тези глупости.