Хари стъпи първо на единия, после и на двата си крака, премига няколко пъти и установи, че се намира във вертикално положение. И в обятията на ленсман от Юстаусе.
— Къде ще спиш тази нощ? — попита Кронгли.
— Вкъщи — Хари го погледна изкосо. — Може да те разочаровам, но предпочитам да си легна сам.
Пред тях спря полицейски автомобил и шофьорът свали страничното стъкло. Чу се смях, а после спокоен глас.
— Хари Хуле от Отдела за борба с насилието?
— Същият — въздъхна Хари.
— Току-що получихме обаждане от КРИПОС. Наредиха ни да ви закараме до дома ви.
— Ами поне отворете вратата!
Хари се качи отзад, опря глава о облегалката, затвори очи и усети как всичко се завъртя. Все пак предпочиташе да не гледа жлъчните физиономии на полицаите отпред. Кронгли им продиктува номера си с молба да му се обадят, след като закарат "Хари" до дома му. Защо този тип си въобразяваше, че вече са станали приятели? Хари чу как стъклото се вдигна, а приятният глас отпред попита:
— Къде живееш, Хуле?
— Карай направо. Отиваме на гости.
Колата потегли. Хари отвори очи, обърна се и видя как Аслак Кронгли ги изпраща с поглед от тротоара.
Четирийсет и трета глава
Домашно посещение
Легнала на хълбок в спалнята, Кая се взираше в тъмното. Преди малко чу как някой отвори портата, а сега и чакълът по пътеката изхрущя под стъпките му. Притаи се в очакване. На вратата се позвъни. Повдигна пердето и въздъхна.
— Пиян полицай — обяви високо тя.
Обу пантофите си и се затътри към антрето. Отвори вратата и застана на прага със скръстени ръце.
— Здрасти, маце — изфъфли мъжът.
Кая се запита дали гледката ѝ прилича на пародия, или на оригинален скеч за пияница.
— Какво те води тук толкова късно?
— Ти. Ще ме пуснеш ли?
— Не.
— Нали ми каза да се обадя, ако ми стане самотно.
— Аслак Кронгли — строго подхвана тя, — отдавна съм си легнала. Отивай си в хотела. Утре преди обяд може да изпием по едно кафе.
— Сега ми се пие кафе. Само десет минути и после ще си извикам такси, става ли? Ако искаш, ще говорим за серийни убийци.
— Съжалявам, не съм сама.
Кронгли се стресна. Кая си помисли, че навярно не е чак толкова пиян.
— Ясно. Тук ли е? Полицаят, по когото си хлътнала.
— Може би да.
— Тези негови ли са? — попита Кронгли и подритна големите обувки до изтривалката.
Тя не отговори. В гласа на ленсмана долови нещо непознато: нискочестотно, съвсем тихо ръмжене.
— Виж, Аслак…
— Твоят човек, Хари Хуле… тази вечер изяде як пердах. Цъфна в "Юстисен" пиян като кирка и започна да си проси боя. Получи си го, де. Повикаха патрулка да го закара в дома му. Значи, тази вечер си свободна, нали така излиза?
Сърцето ѝ се разблъска. Вече не мръзнеше под тънкия халат.
— Защо не са го докарали при мен? — подхвърли тя с по-твърд глас.
— Не, обадиха ми се. Поръчал да карат нагоре по възвишението — искал да ходи при някого. Разбрали, че ще посещава баща си в болницата, и отказали. Той скочил от колата на червен светофар и офейкал. Кафето го обичам силничко.
В очите му се появи пламък — така гледаше и Евен, когато не се чувстваше добре.
— Върви си, Аслак. Хвани си такси.
Той протегна ръка и преди Кая да отстъпи, Кронгли я стисна за лакътя и я избута вътре. Тя се помъчи да се отскубне, но той я хвана здраво в прегръдката си.
— И ти ли си като нея? — процеди той в ухото ѝ. — И ти ли ще се опиташ да ми избягаш? Всички сте еднакви, шибани…
Тя се мъчеше да се освободи, но напразно. Кронгли беше много силен.
— Кая!
Гласът долетя от отворената врата на спалнята. Властен, заповеднически мъжки глас, който при други обстоятелства Кронгли веднага би разпознал: все пак го чу в "Юстисен" само преди час.
— Какво става, Кая?
Кронгли я пусна и се взря в нея с широко отворени очи и уста.
— Нищо — извика Кая, без да сваля поглед от ленсмана. — Пиян селянин от Юстаусе се кани да се прибира вкъщи.
Кронгли мълчаливо се отправи към вратата и я отвори. Излезе и я затръшна зад гърба си. Тя заключи и опря чело о студеното дърво. Идеше ѝ да заплаче. Не от страх или шок, а от отчаяние, задето всичко около нея се сгромолясваше. Онова, което досега ѝ се струваше непокварено и правилно, лъсна в истинската си светлина. Всъщност отдавна бе подозирала за това, но чак сега пожела да го види. Защото Евен беше съвършено прав: никой не е такъв, за какъвто се представя, а повечето неща — като изключим неприкритото предателство — са лъжа и измами А в деня, когато осъзнаем, че и ние сме като другите, желанието ни за живот се изпарява.