— Идваш ли, Кая?
— Да.
Тя се откъсна от вратата, през която ѝ се искаше да избяга. Върна се в спалнята. Лунната светлина се процеждаше през пердетата и хвърляше отблясъци върху леглото, върху бутилката с шампанско, която той донесе, за да отпразнуват победата, върху голото му атлетично тяло, върху лицето му — някога най-красивото за нея в целия свят. Белите пигментни петна по кожата му светеха като фосфор. Сякаш тялото му гореше отвътре.
Четирийсет и четвърта глава
Котвата
Кая застана на вратата към спалнята и се загледа и него. В Микаел Белман. За външните хора: съвестен амбициозен главен инспектор, щастливо женен баща на три деца с големи шансове да оглави новия гигант КРИПОС — монополист върху разследването на убийства в Норвегия, За нея, Кая Сулнес: мъжа, в когото се влюби още от пръв поглед и който я прелъсти по всички нравила на флирта, използвайки и няколко нерегламентирани. Не му отне много време и усилия, но вината за това общо взето беше нейна. Какво каза Хари? "Женен е и ти обещава да напусне жена си и децата, но така и не го прави."
Точно в десетката, разбира се. Ние, хората, сме ужасно банални. Вярваме в нещо, защото ни се иска да го вярваме. В богове, за да надвием страха от смъртта; в любовта, защото с нея животът изглежда по-хубав; в думите на семейни мъже, защото се надяваме да са истина.
Кая знаеше какво ще каже Микаел. И той не закъсня да потвърди очакванията ѝ:
— Трябва да тръгвам. Тя ще се чуди какво става.
— Да — въздъхна Кая и за пореден път се въздържа да го попита "А защо не сложиш край на тази неяснота? Защо не си изпълниш обещанието?" Напоследък в главата ѝ се появяваше и друг въпрос: "И защо вече не съм сигурна дали искам да го направиш?"
Подпирайки се на парапета, Хари се качваше по стълбите към Отделението по хематология в Държавната болница. Ризата му лепнеше от пот, той зъзнеше и зъбите му тракаха като двутактов двигател. До гуша му дойде: от "Джим Бийм", от бесовете, от самия него, от всички гадости. Олюлявайки се, пое по коридора. В дъното вече виждаше вратата към стаята на баща му.
От кабинета на дежурните сестри се подаде глава, изгледа го и пак изчезна. На Хари му оставаха петдесет метра до стаята, когато двама медицински работници — плешив мъж и жена — му пресякоха пътя.
— В това отделение не се съхраняват лекарствени средства — обясни мъжът.
— Думите ви са не само долна лъжа — възрази Хари, катоо се мъчеше да се задържи на краката си и да спре да трака със зъби, — но и ужасна обида. Не съм наркоман, а близък на ваш пациент. Отдръпнете се да мина.
— Извинете — жената явно се поуспокои от ясната дикция на Хари. — Миришете на пивоварна и не можем да ви позволим…
— В пивоварната се вари бира — прекъсна я Хари. — "Джим Бийм" е бърбън. Следователно би трябвало да ви мириша на дестилерия, госпожице.
— Все едно — сряза го мъжът и хвана Хари за лакътя, но веднага го пусна, защото полицаят изви ръката му.
Мъжът изохка и лицето му се сгърчи от болка. Хари го изгледа предизвикателно.
— Обади се в полицията, Герд — прошепна мъжът, без да сваля поглед от Хари.
— Ако не възразявате, аз поемам оттук — обади се някой зад тях. Сигюр Алтман, с папка под мишница, се усмихваше дружелюбно. — Ще ме придружиш ли до склада с наркотичните вещества, Хари?
Старши инспекторът се олюля напред-назад. Прикова поглед в дребния слаб санитар с кръгли очила и кимна.
— Оттук — насочи го Алтман, вече тръгнал по коридора.
Кабинетът на Алтман приличаше на бърлога: без прозорци, без вентилация. Мебелировката му се изчерпваше с бюро, настолен компютър, походно легло (Алтман обясни, че ляга там по време на нощните дежурства, когато няма работа, и го будят при необходимост) и апаратура за включване на пациенти към химиотерапия.
— Алтман… — замислено подхвана Хари, седна на pъба на леглото и премлясна шумно, все едно по устните му е попаднало лепило. — Доста необичайно име. Чувал съм само за един Алтман освен теб, и то е модификация.
— За Робърт Олтман — досети се веднага медицинският работник и седна на единствения стол в помещението. — Израснах в малко селце и не се харесвах. Веднага щом напуснах родното си място, подадох молба за смяна на фамилното ми име — беше прекалено обикновено. Като причина изтъкнах, че искам да нося фамилията на любимия ми режисъор — Робърт Олтман. Навярно служителят, прегледал молбата ми, е бил махмурлия, защото я одобриха. Всеки човек има нужда да се прероди.