— "Играчът" — сети се Хари.
— "Госфорд Парк".
— "Преки пътища".
— Истински шедьовър!
— Хубав е, но критиците го прехвалват. Съдържа прекалено много тематични линии. Режисьорският подход излишно усложнява действието.
— Нима животът не е сложен? Хората — също. Гледай го още веднъж, Хари.
— Мм.
— Как върви работата? Някакъв напредък в разследването по случая "Марит Улсен"?
— Днес арестуваха убиеца.
— Сериозно? Сега разбирам какво си полял. — Алтман притисна брадичка о гърдите си и погледна над очилата. — Да си призная, тайно се надявам някой ден да разкажа на внуците ми, че сведенията за кетаномина, които получи от мен, са се оказали разковничето към разплитането на случая.
— Имаш право да се надяваш, но всъщност го разобличи телефонно обаждане до една от жертвите му.
— Лоша работа.
— За кого?
— За всички, които страдат. Защо дойде посред нощ при баща си?
Хари закри устата си с ръка и се оригна беззвучно.
— Винаги има причина — настоя Алтман. — Независимо колко чаши си обърнал, не си дошъл заради пиянска прищявка. Но от друга страна, това не ме засяга и вероятно е по-добре да си затвар…
— Някога молили са те да съдействаш при евтаназия?
— Случвало се е — сви рамене медицинският работник. — Понеже съм специализирал анестезиология, нормално е да се обръщат към мен в такива случаи. Защо питаш?
— Баща ми ме помоли да скъся мъките му.
— Подобно искане стоварва неимоверно тежко бреме върху плещите ти. Затова ли дойде? За да се свърши веднъж завинаги?
Хари обходи за втори път с поглед стаята в търсене на течност със съдържание на алкохол.
— Дойдох, за да помоля за прошка, задето не мога да го направя.
— Не си виновен. Никой не бива да иска от някого да му отнеме живота, най-малко баща от сина си.
Хари отпусна глава върху ръцете си. Тежеше като топка за боулинг.
— Веднъж вече съм го правил — промълви.
— Съкратил си мъките на безнадеждно болен? — попита Алтман по-скоро изненадан, отколкото шокиран.
— Не — поклати глава Хари. — Отказах да помогна на най-върлия ми враг да умре. Страда от нелечима и много мъчителна болест с лоша прогноза. Заради патологични изменения кожата му постепенно го задушава.
— Склеродермия — кимна Алтман.
— Когато го залових, той ме предизвика да го убия. Намирахме се на кула — само двамата. Този човек бе убил много хора и нарани мен и близките ми. Остави ни белег за цял живот. Бях го взел на прицел с револвера. Ако бях стрелял, щях да обясня, че е било убийство при самоотбрана. И всички щяха да ми повярват.
— Но си предпочел да го оставиш жив. Смъртта ти се е сторила прекалено леко измъкване за такъв злодей.
— Да.
— А сега постъпваш така и с баща си: обричаш го на страдание, вместо да го избавиш от мъките.
Хари разтърка тила си.
— Спират ме не принципи за неприкосновеността на живота и тем подобни глупости, а страхът. Не ми стиска. Наистина ли нямаш нещо силно за пиене, Алтман?
Сигюр поклати глава. Хари не разбра дали в отговор на последния му въпрос, или като ответна реакция на размислите му. А навярно с жеста си Алтман показа отношение и към двете.
— Не може просто така да игнорираш чувствата си, Хари. Опитваш се да пренебрегнеш факта, че и ти като всички хора си подвластен на общочовешките представи кое е правилно и кое — погрешно. Навярно на интелектуално ниво не одобряваш тези представи, но те са неизменно вкопани в дълбините на съзнанието ти като котва Някои принципи си възприел от родителите си, други — от поуките в приказките. Понятието ти за редно и нередно се е изградило и в училище, когато, да речем, си станал свидетел на несправедливост и вътрешно си се разбунтувал срещу нея. Сборът от всички тези полузабравени преживявания е изградил в теб морални устои. — Алтман се наведе напред. — "Котва" всъщност е много подходящо сравнение. Котвата, както и стереотипите ни, не се вижда, защото е потънала дълбоко, но не можеш да се отдалечиш от нея, защото тя те дърпа. И ти неизменно я влачиш след себе си, защото тя е твоят дом. Приеми тази котва, Хари.
Хари се вторачи в преплетените си пръсти.
— Болките му…
— Физическото страдание не е най-ужасното — увери го Алтман. — Повярвай ми, всеки ден се сблъсквам с него. Дори страхът от смъртта не е най-лошото.
— А кое?
— Унижението, усещането, че болестта уронва достойнството и самоуважението ти. Чувстваш се разголен, отритнат. Ето, това е най-страшното наказание за един човек — да го погребеш жив. Остава му единствено утехата, че ще си отиде бързо.