— Нямам нищо против. — Лайке извади бележка от задния си джоб — явно Трюлс и Юси му бяха позволили да я задържи. — Хари Хуле ми продиктува датите и часовете, които ви интересуват. Ще приключим за нула време. Боргни Стем-Мюре е починала между двайсет и два и двайсет и три часа на шестнайсети декември в Осло.
— Точно така — кимна Белман, предвкусвайки успеха.
— Проверих си органайзера. Тогава съм се намирал в Шиен. Поканиха ме в къщата на Ибсен да представя мой проект за добив на колтан в зала "Пер Гюнт". Алибито мм ще потвърдят разпоредителят на залата и близо сто и двайсет потенциални инвеститори, присъствали на събитието. Предполагам, знаете, че от Осло до Шиен се пътува около два часа. Следващата жертва е Шарлоте Лол, починала между… да видим… между двайсет и три часа и полунощ на трети януари. По това време съм вечерял с по-дребни инвеститори в Хамар. На два часа път от Осло. Впрочем, тогава се придвижих с влак. Опитах се да открия билета, но, уви, не успях.
Лайке се усмихна със съжаление на Белман. Инспекторът беше спрял да диша. Едрите зъби на Лайке се показаха леко между устните му.
— Надявам се обаче, че поне един от свидетелите, присъствали на вечерята, ще се окаже достатъчно надежден — заключи той.
— Все пак призна, че е възможно да го уличим в убийството на Марит Улсен, защото макар да е прекарал вечерта с годеницата си, излязъл сам да кара ски за два часа по осветените писти в Сьоркедален.
Белман поклати глава и зарови ръце още по-дълбоко в джобовете на палтото си, докато разглеждаше "Болно момиче".
— По времето, когато е починала Марит Улсен ли? — удиви се Кая, наклони глава и прикова поглед в устните на бледата, навярно мъртва девойка. При всяко посещение в музея на Едвард Мунк Кая съсредоточаваше вниманието си върху конкретен детайл от картината: веднъж върху очите, друг път — върху пейзажа на заден план, върху слънцето или просто върху подписа на художника.
— Нито той, нито щерката на Галтунг…
— Лене — вметна Кая.
— … си спомнят кога точно е излязъл, но навярно е било много късно, защото Лайке предпочитал пистата да е само на негово разположение.
— Следователно нищо не пречи по това време Томи Лайке да е минал през парка "Фрогнер". Ако наистина е карал ски в Сьоркедален, трябва да е минал през пропускателните бариери на отиване и на връщане. При електронно плащане часът се регистрира автоматично. Ще проверим дали…
Тя се обърна и млъкна, пронизана от хладния му поглед.
— но вие, разбира се, вече сте проверили — побърза да добави Кая.
— Не се наложи. На всяка бариера е плащал в брой и системата не е регистрирала кога е преминал автомобилът му.
Тя кимна. Приближиха се до следващата картина и застанаха зад неколцина японци, които сочеха и жестикулираха бурно, говорейки на странния си неразбираем език. Кая и Белман бяха избрали музея на Едвард Мунк за място на делничните срещи заради безспорното му предимство пред заведенията: освен дето се намираше на еднакво разстояние от централата на КРИПОС и от Главното управление, там съществуваше нищожна вероятност да засечеш колеги, съседи и познати.
— Какво каза Лайке за Елиас Скуг и за Ставангер? — попита Кая.
Микаел поклати глава.
— Призна, че няма алиби и за часа, в който е починал Скуг, защото по това време спял сам в дома си. Попитах го дали на следващия ден е отишъл на работа и той отговори, че не си спомня. Обикновено пристигал в офиса към седем. Посъветва ме да говоря с човека на рецепцията, ако е важно. Направих го. Оказа се, че за въпросния ден Лайке предварително запазил една от залите за срещи за девет и петнайсет. Поговорих с неколцина инвеститори от офиса и двама потвърдиха, че Лайке е присъствал на срещата. Ако е излязъл от апартамента на Елиас Скуг в три през нощта, единственият начин да се върне в Осло за толкова кратко време е със самолет, а името му не фигурира в списъците с пътници от вътрешните полети.
— Това не означава нищо. Може да е пътувал под чуждо име и с фалшив паспорт. Да не забравяме, че от домашния му телефон е извършено обаждане до Скуг. Какво обяснение ти даде?
— Никакво. Отрече — изсумтя Белман. — Какво му харесват толкова на "Танца на живота"? Дори лицата не са нарисувани като хората. Ако питаш мен, приличат на зомбита.
Кая огледа танцуващите върху платното.
— Кой знае, може не само да приличат.
— А наистина да са зомбита? — Белман се изсмя. — Ти сериозно ли…?
— Хората на картината танцуват, носят се по дансинга, но се чувстват вътрешно умрели, погребани, прогнили. Същински зомбита.