Кая наведе глава и изтръска пепелта от цигарата си. Пое си пресекливо дъх:
— От случилото се са ми останали откъслечни спомени. Дадоха ми успокоително. След три дни се посъвзех. Тогава вече го бяха погребали. Казаха, че за мен било по-добре, дето не съм присъствала, защото напрежението щяло да ме съсипе съвсем. Няколко дни по-късно се paзболях и почти цяло лято прекарах с треска. Винаги съм си мислела, че погребението стана прекалено набързо, сякаш се срамуваха от начина, по който Евен си отиде.
— Мм. Спомена за някаква бележка?
— Да — Кая плъзна поглед над фиорда. — Намерих я върху нощното ми шкафче. Евен пишеше, че се е влюбил в момиче, което не споделя чувствата му, и не иска да живее. Молеше за прошка, задето ни причинява такава болка, и ни уверяваше, че знае колко го обичаме.
— Мм.
— Останах изненадана. Дотогава Евен никога не ми бе споменавал за такова момиче, а по принцип си споделяхме всичко. Ако не се бе появил Руар…
— Кой е Руар?
— Първата ми любов. Срещнахме се през онова лято. Руар беше толкова мил и търпелив с мен. Идваше да ме види всеки ден, докато лежах болна, и ме слушаше, докато му разказвах за Евен.
— Колко неземно прекрасен човек е бил, нали?
— Да. Явно ме разбираш.
— Правех същото след смъртта на майка ми — сви рамене Хари. — Само дето Йойстайн не беше толкова търпелив. Направо ме попита дали възнамерявам да основа нова религия.
Кая се позасмя и дръпна от цигарата.
— Постепенно Руар започна да осъзнава, че споменът за Евен измества всички и всичко от съзнанието ми, включително и него. Връзката ни просъществува кратко.
— Мм. Но Евен не си е отишъл…
— Очаквах да го видя зад всяка затворена врата — кимна Кая.
— И затова…
Тя пак кимна.
— Когато през онова лято се прибрах от болницата, не посмях да отворя вратата на стаята ми. Цялото ми същество се съпротивляваше, защото знаех, че направя ли го, той ще ме посрещне, обесен на лампата. И виновната ще бъда аз.
— Винаги се чувстваме виновни, нали?
— Винаги.
— И никой не е в състояние да ни убеди, че вината не е наша, дори самите ние.
Хари запрати фаса към мрака и си запали нова цигара. Корабчето във фиорда акостира на пристана. Подухна вятър. Въздушната струя засвири глухо и печално, минавайки през бойниците.
— Защо плачеш? — тихо попита Хари.
— Защото виновната съм аз — прошепна тя, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ. — За всичко съм виновна аз. Знаел си през цялото време, нали?
Хари дръпна от цигарата и раздуха жарта на върха ѝ.
— Не през цялото време.
— А откога?
— Откакто Бьорн Холм се подаде пред вратата на „Холмен“. Може да е отличен криминален експерт, но не е Робърт де Ниро. Изненадата, изписана по лицето му, беше напълно неподправена.
— Само толкова?
— Нямах нужда от повече. По изражението му разбрах, че не е подозирал за намеренията ми да арестувам Лайке. Следователно не Бьорн бе изпял информацията на Белман. А щом не е бил Бьорн, остава само една възможна къртица.
Тя кимна и избърса сълзите си.
— Защо не каза нищо? Защо не направи нищо? Защо не ме обезглави например?
— И какъв смисъл има? Допуснах, че си имала сериозни причини.
Тя поклати глава. По бузите ѝ отново се търколиха сълзи.
— Не знам какво ти е обещал — продължи Хари. — Навярно висок пост в новия всемогъщ КРИПОС. Явно обаче съм познал, когато предположих, че си хлътнала по женен мъж, който непрекъснато те уверява как ще напусне жена си и децата, но всичко си остава само на думи.
Тя изхлипа съвсем тихо. Главата ѝ клюмаше, сякаш ѝ тежи. На Хари му заприлича на цвете, приведено от падналите дъждовни капки.
— Само не разбрах защо ме повика да се видим — призна Хари и огледа неодобрително цигарата си. Май е време да смени марката. — Първо си помислих, че искаш да ми признаеш какво си направила, но бързо се разубедих. Какво става? Чакаме ли някого, или предстои да се случи нещо? КРИПОС ме извадиха от играта. Доколкото знам, повече няма как да им навредя.