— Значи, казваш, че Тони Лайке е изчезнал — кимна Хари.
— Да. Микаел нареди на хората си да го доведат, но не го открили никъде: нито вкъщи, нито в офиса. Не оставил съобщение на никого. Името му не фигурира в списъците с пасажери на самолетни компании през последното денонощие. Накрая се свързали с Лене Галтунг и тя изказала предположение, че годеникът ѝ е заминал в планината, за да се отдаде на размисъл. Случвало се често. Ако е права, Тони явно е взел влака, защото колата му си стои в гаража.
— Сигурно е отишъл в Юстаусе. Каза, че това е неговият район.
— Не е отседнал на хотел.
— Мм.
— Смятат, че той е в опасност.
— Кои?
— Белман и КРИПОС.
— А ти не си ли част от тях, та говориш в трето лице? И впрочем защо Белман толкова държи да намери Тони Лайке?
— Микаел имаше план да заложи капан на убиеца — Кая затвори очи.
— По-конкретно?
— Убиецът очевидно се опитва да очисти всички, прекарали онази нощ в "Ховасхюта". Затова Микаел искаше да помоли Лайке да се включи като примамка в инсценировка на полицията. Идеята беше Лайке да даде интервю на водещ вестник, в което да сподели, че заради стреса през последните дни е решил да се уедини на определено място, чието име ще издаде на журналиста.
— А КРИПОС ще причакат убиеца там.
— Да.
— Но планът се провали. Затова ли си тук?
Тя го погледна, без да мига.
— Остана още един човек, когото можем да използваме като примамка.
— За Иска Пелър ли говориш? Тя живее в Австралия.
— Белман знае, че ѝ е назначена персонална охрана, след като ти си разговарял с нея и с някой си Маккормак. Затова иска да я убедиш да дойде в Норвегия и да съдейства на КРИПОС.
— И защо да го правя?
Тя заби поглед в ръцете си.
— Знаеш с какво те държи. Ще продължи да те изнудва.
— Мм. Кога откри, че в стека с цигари има опиум?
— Докато го слагах върху поставката за шапки в спалнята. Прав си: опиумът има много силна миризма. А още помнех характерния мирис от жилището ти в Хонконг. Отворих стека и забелязах смъкнатия бандерол на най долната кутия. Намерих бучката и казах на Микаел. Toй ми нареди да ти върна стека, когато дойдеш да си го вземеш.
— Съзнанието, че съм те използвал, за да пренесеш дрогата, сигурно е приспало съвестта ти.
— Не, Хари — поклати глава тя. — Беше ми много трудно. Навярно за околните изглежда по-лесно, но…
— Но?
— Предадох ти съобщението на Микаел и повече няма да му правя услуги.
— Така ли?
— Ще му кажа, че не желая да се виждаме повече.
Кафеварката замлъкна.
— Отдавна трябваше да сложа край — продължи тя. — Нямам намерение да те моля да ми простиш за предателството, защото такова нещо не се прощава лесно. Просто исках да ти го кажа очи в очи, за да ме разбереш. Затова дойдох посред нощ. Да ти призная, че постъпих така, заслепена от любов като глупачка. Любовта ме направи продажна. А имах друга представа за себе си. — Тя подпря чело на ръцете си. — Измамих те, Хари. Ще ти кажа само, че предателството, което извърших спрямо самата себе си, ме мъчи още повече.
— Всички сме продажни. Просто искаме различна цена, за да се откажем от принципите си. В различна валути. Ти — любов, аз — наркотици. И знаеш ли…
Кафеварката отново запя, но една октава по-високо от миналия път.
— … това те прави по-добър човек от мен. Искаш ли кафе?
Завъртя се и погледна фигурата, застанала неподвижно пред него. Стоеше там от цяла вечност, сякаш е неговата сянка. Цареше пълна тишина. Чуваше само собствения си дъх. Долови движение, нещо се вдигна в тъмното, чу се глухо просвирване и изведнъж го осени странна мисъл: тази фигура е точно това, неговата сянка. А той…
Мисълта заекна. Случи се някакво преместване във времето, някой наруши връзката с възприемането на картината.
Вторачи се смаян пред себе си и усети как по челото му се стича топла капка пот. Заговори, ала думите му се нижеха безсмислени. Нарушена бе връзката между мозъка и устата му. Пак чу тихото свирукане. После звукът отново изчезна. Всъщност изчезнаха всички звуци. Вече не чуваше дори собственото си дишане. Установи, че стои на колене, а телефонът му е паднал до него. Лъч бяла светлина прорязваше грубите дъски на пода, но и той изчезна, когато капката пот се плъзна към очите му и го заслепи. Тогава разбра, че това не е пот.
Третият удар се вряза в главата, гърлото и тялото му като леден къс. Всичко се вкочани.
"Не искам да умра" — помисли си той и се опита да повдигне ръка, за да предпази главата си, но се оказа неспособен да помръдне. Беше парализиран.