Телефонът пак звънна с парче на "Антъни енд Дъ Джонсънс". Екранът светна върху възглавницата. Иска се приближи и го погледна. Косите ѝ настръхнаха. Номерът започваше с плюс и числото четирийсет и седем. Още един норвежки номер.
Вдигна.
— Ало?
— Пак съм аз.
Тя въздъхна с облекчение. Обаждаше се полицаят.
— Ако не можете да присъствате физически на клопката, ще ни разрешите ли поне да вземем под наем самоличността ви?
Кая гледаше мъжа, отпуснал глава в скута на червенокосата жена, свела лице към оголения му тил.
— Какво виждаш? — попита Микаел, а гласът му прокънтя между стените на музея.
— Тя го целува — отвърна Кая и се отдалечи на крачки от картината. — Или го утешава.
— А според мен го е ухапала и смуче кръвта му.
— Кое те навежда на тази мисъл?
— Все има някаква причина Мунк да е озаглавил творбата си "Вампир". Готова ли си?
— Да, след час заминавам с влак за Юстаусе.
— Защо настояваше да се видим?
Кая си пое дъх.
— За да ти кажа, че няма да се виждаме повече.
— Любов и болка — промърмори Микаел Белман, олюлявайки се на пети.
— Какво?
— Първоначално Мунк е нарекъл картината си "Любов и болка". Хари инструктира ли те за подробностите по плана?
— Да. Чу ли какво ти казах?
— Да, Сулнес, имам отличен слух. Ако не ме лъже паметта, не го казваш за пръв път. Предлагам ти да го обмислиш.
— Излишно е да обмислям каквото и да било, Микаел.
Той приглади вратовръзката си.
— Спа ли с него?
— С кого? — Тя изтръпна.
Белман се засмя полугласно.
Докато стъпките му се отдалечаваха, тя не се обърна да го изпрати с поглед. Продължи да се взира упорито в лицето на жената от картината.
През стоманените жалузи се процеждаше светлина. Хари топлеше ръцете си в бяла чаша с кафе със син надпис "КРИПОС". Залата за оперативка напомняше досущ помещението за инструктаж в Отдела за борба с насилието, където бе прекарал безброй часове от живота си: светла, със скъпи мебели, но и някак спартански обзаведена в хладния дух на модерния интериор, който се стреми не да претвори принципите на минимализма, а да внуши усещане за бездуховност; помещение, подканващо присъстващите към бързина и ефективност; достатъчно негостоприемно, за да не се задържат там дълго.
Осмината души в залата оформяха онова, което Белман определи като ядро на разследващата група. Хари познаваше само двама от тях: Бьорн Холм и грубовата, здравомислеща, но лишена от въображение жена, известна с прозвището Пеликанката. Някога тя работеше в Отдела за борба с насилието. Белман представи Хари на колегите и по-специално на Ердал: полицай с рогови очила и кафяв костюм от времето на ГДР. Ердал се беше уединил в дъното на залата далеч от колегите си и си чистеше ноктите с швейцарско ножче. Хари предположи, че е служил в армията. Присъстващите започнаха да докладват по случая. Всички рапорти потвърждаваха предположенията на Хари, че разследването е зациклило. Долови отбранителна нотка в доклада за издирването на Тони Лайке. Полицаят, изготвил доклада, съобщи какви проверки са извършени: в списъците с пътници, изискани от самолетните компании, името Лайке не фигурирало, а наземните станции на мобилните оператори не са засичали сигнали от телефона на Лайке след изчезването му; в хотелите в града не е отсядал човек с такова име, но Капитана (дори Хари познаваше рецепциониста на хотел "Бристъл" — самозван полицейски информатор с огромно желание да "снася" на властите), разбира се, се обадил да съобщи, че е видял човек, отговарящ на описанието на Лайке. Полицаят докладва обстойно за всички подробности по случая и за взетите мерки, ала усърдието му сякаш се стремеше да компенсира липсата на резултат. Не разполагаха с абсолютно нищо.
Белман седеше откъм късата страна на масата с кръстосани крака и безупречен ръб на панталона. Благодари за докладите и официално представи Хари. Прочете набързо автобиографията му: кога е завършил Полицейската академия, отбеляза участието му в курс на ФБР за серийни убийства, случая с убиеца клоун в Сидни, повишението му в чин старши инспектор и, разбира се, не пропусна залавянето на Снежния човек.
— Считано от днес, Хари е част от екипа ни — заключи Белман. — Ще се отчита директно на мен.
— А на кого е подчинен? — избоботи Пеликанката.
Хари се сети как бе получила прякора си: често, когато например задаваше въпрос, навеждаше брадичката и дългия си клюноподобен нос към тънката си шия и поглеждаше над ръба на очилата си едновременно недоверчиво и хищно, все едно се чуди дали ще ѝ се усладиш за обяд.