— Спокойно, дойдох, за да изключа Аслак Кронгли от списъка със заподозрените. Според ленсманската служил по времето, когато са били убити Шарлоте и Боргни, Кронгли бил командирован в Осло. Впрочем, нищо необичайно, като се има предвид колко често ходи в столицата. Току-що разбрах причината.
— "Бомбай Гардън"?
— Именно. Аслак Кронгли има много сериозен проблем с хазарта. Прегледах наличните разпечатки от кредитните му карти. Ползвал ги е многократно и часовете, запаметени от устройствата, му осигуряват алиби. Уви.
— Да не би компютърът със счетоводните данни да се намира в помещението, където се провежда конното надбягване?
— Какво? Започва финалната обиколка и не те чувам. Говори по-силно!
— Уф… забрави. Обаждам се да ти кажа, че открихме семенна течност по скиорските панталони, които Аделе Ветлесен е взела от съквартиранта си, преди да замине за "Ховасхюта".
— Какво? Ти да не се шегуваш? Това означава, че…
— Че съвсем скоро ще разполагаме с ДНК на седмия човек в хижата — ако семенната течност е негова. Единственият начин да разберем дали е така е да изключим другите мъже, прекарали онази нощ в "Ховасхюта".
— За целта ни трябва техен биологичен материал.
— Да — съгласи се Бьорн Холм. — Вече имаме ДНК проба от Елиас Скуг. С Тони Лайке обаче положението е по-сериозно. В дома му ще открием много източници на ДНК, но ни трябва съдебна заповед. А след последните събития няма да е никак лесно да издействаме такава заповед.
— Остави на мен. Ще ни трябва и ДНК профилът на Аслак Кронгли. Може да не е убил Шарлоте и Боргни, но не е изключено да е изнасилил Аделе.
— Ясно. И как да се сдобием с негов генетичен отпечатък?
— Предвид работата му, непременно е присъствал на местопрестъпление, където е било извършено убийство — напомни Хари и това обяснение се оказа достатъчно.
Бьорн Холм веднага го разбра. За да се избегнат грешки и обърквания, криминалните експерти винаги вземат ДНК проба и пръстови отпечатъци от полицаите, присъствали на местопрестъплението.
— Ще проверя базата данни.
— Добра работа си свършил, Бьорн.
— Чакай. Има още. Нали ни помоли да назначим повторна експертиза на медицинската униформа. Направихме го и открихме следи от ФСС. В "Нюдален" има изоставена фабрика за производство на ФСС. Ако наистина там не ходят хора и седмият човек е правил секс с Аделе именно в тази фабрика, все още имаме шансове да открием следи от семенна течност.
— Мм. Значи, едва "оправена" в "Нюдален", Аделе продължава в същия дух и в "Ховасхюта". Може пък седмият човек да се покаже от скривалището си. ФСС, казваш. Дали е произведен във фабрика "Кадок"?
— Да. Откъде…
— Бащата на мой приятел работи там дълги години.
— Повтори, ако обичаш. Нищо не чувам.
— Финален спринт. Чао засега.
Хари прибра телефона в джоба на якето си, завъртя се на стола, за да не гледа мрачните лица на губещите около пистата, и се обърна към усмихнатата физиономия на крупието, което го поздрави:
— Честито, Хали!
Хари стана и погледна банкнотата, която виетнамецът размаха пред него. С портрета на Едвард Мунк. Тоест хилядарка.
— Много се радвам — кимна Хари. — На следващото състезание я заложѝ на зеления кон. Друг ден ще си прибера печалбата, Дюк.
Седнала във всекидневната, Лене Галтунг се взираше в отражението си в двойните прозорци. От айпода ѝ звучеше Трейси Чапман с "Бърза кола". Лене можеше да слуша парчето до безкрай. Не ѝ писваше. Пееше се за бедно момиче, което иска да се махне, да се метне на бързата кола на приятеля си и да избяга от досегашния си живот, от работата на касата в кварталния супермаркет, от отговорността за впиянчения си баща; да изгори всички мостове. Текстът описваше живот, коренно различен от живота на Лене, ала въпреки това тя бе убедена, че песента е написана за нея. За онази Лене, която би могла да бъде. И всъщност беше. Едното от двете отражения в стъклото. Обикновеното ѝ, по-сиво аз. Като ученичка Лене непрекъснато се страхуваше да не би неочаквано вратата да се отвори, някой да влезе, да я посочи с пръст и да процеди "Пипнахме те! Събличай си хубавите дрехи!", а после да ѝ подхвърли няколко дрипи, та всички да разберат що за въшла е Лене в действителност. И така години наред Лене се спотайваше на чина като мишка и често-често поглеждаше крадешком към вратата в очакване на лошото. Подслушваше разговорите на приятелките си, за да чуе най-после, че са я разобличили. Стеснението, страхът, отбранителната позиция, която заемаше, създаваха у околните впечатлението, че Лене е надута. Даваше си сметка колко преиграва в стремежа си да изпълни ролята на богата, състоятелна, разглезена и безгрижна. Лене не беше красива и ослепителна като другите момичета в обкръжението ѝ — онези, дето със самоуверени усмивки чуруликаха "ами откъде да знам", непоколебимо убедени, че което не знаят, не може да е важно, а и светът така или иначе не иска нищо друго от тях, освен да са красиви. Затова на Лене ѝ се налагаше да се преструва на ослепителна красавица, която стои над всички и над всичко. Но избраната поза ужасно я изморяваше и ѝ се искаше да скочи в колата на Тони и да го накара да се махнат от цялата тази история. Да избягат някъде, където тя пак ще си бъде старата Лене, вместо да се раздвоява между две фалшиви личност, изпълнени с взаимна ненавист. Трейси Чапман сякаш я уверяваше, че двамата с Тони действително могат да променят живота си.