— Ела по-близо, Хари.
Гласът беше променен, напомняше жално скърцане на панти. Ала Хари го позна и по тялото му полазиха ледени тръпки. Приближи се до леглото и седна на оставения за посетители стол. Мъжът надигна глава. Дъхът на Хари секна.
Някой сякаш бе разлял восък върху лицето на другия и той се бе втвърдил в неподвижна, възтясна маска, която опъваше кожата на челото и брадичката му назад и превръщаше устата в малка дупка без следа от устни върху безформено поле от вцепенена тъкан. Вместо смях от дупката се откъртиха две къси въздишки.
— Не ме ли позна, Хари?
— Познах очите. И това стига. Ти си.
— Нещо ново от… — малката дупка като уста на шаран се опита да приеме формата на усмивка —… нашата Ракел?
Хари се бе подготвил за този въпрос. Бе се настроил, както боксьорът се настройва да изтърпи болка. И въпреки това името ѝ, произнесено от устата на Снежния човек, го накара да стисне юмруци.
— Съгласи се да говорим за човек, който според нас е като теб — напомни Хари.
— Като мен ли? Дано поне да е по-привлекателен — от дупката отново се откъртиха две въздишки. — Странно, никога не съм бил суетен, Хари. Мислех, че болката ще бъде най-големият ми кошмар. Но знаеш ли… най-ужасно е да гледаш в огледалото как се превръщаш в чудовище. В болницата все още ми позволяват да ходя сам до тоалетната, но избягвам огледалата. А някога бях хубав мъж.
— Прочете ли материалите, които ти изпратих?
— Прегледах ги скришом. Доктор Дюрегуд ми забранява да се изморявам. Опасява се от инфекции, възпаления, повишена температура. Искрено е загрижена за здравето ми, Хари. Много странно, имайки предвид миналото ми, нали? Лично аз искам единствено да умра. Впрочем, точно затова завиждам на онези, които… Именно ти ми попречи да си отида, Хари.
— Смъртта щеше да бъде прекалено леко наказание.
Нещо в погледа на мъжа припламна и от цепнатините, в които се бяха превърнали очите му, заструи студена бяла светлина.
— Поне си осигурих място в учебниците по история. Хората ще четат за Снежния човек. Все някой от идните поколения ще прегърне идеите ми и ще ги осъществи. Ти какво спечели, Хари? Нищо. Дори напротив: изгуби и малкото, което имаше.
— Прав си — потвърди Хари. — Ти ме победи.
— Липсва ли ти средният ти пръст?
— Особено в момента — Хари вдигна глава и срещна погледа на събеседника си. Издържа да не отмества очи. После малката дупка-уста се отвори и оттам се разнесе смях, сякаш прогърмя пистолет със заглушител:
— Поне не си изгубил чувството си за хумор, Хари. Вероятно се досещаш какво ще искам в замяна.
— Но без услуга няма пари. Да чуем.
Мъжът се изви с усилие към нощното шкафче, вдигна чашата с вода оттам и я поднесе към дупката на лицето си. Хари гледаше втренчено ръката, стискаща чашата. Приличаше на бял птичи крак. След като изпи водата, той остави внимателно чашата на мястото ѝ и заговори с жален, по-слаб глас, който идваше сякаш от радио с изтощени батерии:
— В инструкциите как да се отнасят с мен фигурира някаква точка за повишен суициден риск. Претърсиха те, преди да те пуснат, нали, Хари? Опасяват се да не би да носиш нож или друго оръжие. Но аз не искам да доживея крайната фаза от разпада ми. Преживях достатъчно, не мислиш ли?
— Не смятам. Избери друго.
— Можеше просто да излъжеш и да се съгласиш с мен.
— Това ли предпочиташ?
Мъжът махна с ръка:
— Искам среща с Ракел.
— Защо? — вдигна вежда Хари.
— Искам да ѝ кажа нещо.
— Какво?
— Ще си остане между мен и нея.
Хари се изправи рязко и столът остърга шумно пода.
— Няма да стане.
— Чакай. Седни.
Хари се подчини.
Мъжът заби поглед надолу и пръстите му заусукваха чаршафа над завивката.
— Не ме разбирай погрешно. За другите не съжалявам. Бяха курви до една. Но Ракел… Ракел е по-различна. Само това исках да ти кажа.
Хари го изгледа с недоверие.
— Как ти се струва? — попита Снежния човек. — Кажи "да". Ако трябва, излъжи ме.
— Да — излъга Хари.
— Никак не те бива да лъжеш, Хари. Преди да ти помогна, искам да говоря с нея.
— И дума да не става.
— И защо да ти се доверя?
— Защото нямаш избор. Защото крадците се осланят на крадци в случай на нужда.
— Така ли?
Хари се усмихна под мустак.