— Господине? — долетя гласът на бармана сякаш отдалеч.
— Да.
— Спряхте ли се на нещо?
— Да — кимна бавно Хари. — Да, спрях се.
Седемдесет и първа глава
Радост
С молив, стиснат между показалците на двете ръце, Гюнар Хаген наблюдаваше Хари. По изключение той седеше изправен, а не полуизлегнат, на стола пред бюрото на началника си.
— Реално погледнато, в момента работиш за КРИПОС и си част от екипа на Белман — отбеляза Хаген. — Следователно всеки извършен от теб арест автоматично ще се впише в актива на Белман.
— А ако, съвсем хипотетично, ви дам ценна информация и предоставя на Отдела за борба с насилието възможността — в лицето на Кая Сулнес или Магнюс Скаре например — да извърши ареста?
— Предложението ти е повече от великодушно, но не мога да приема, Хари. Обвързан съм със служебни договорки.
— Мм. Значи Белман още те държи с нещо?
Хаген въздъхна:
— Ако се отклоня от правия път и си позволя волността да отнема на Белман арест по най-сериозното текущо разследване, Министерството на правосъдието веднага ще разбере, че съм нарушил тяхна заповед и съм те призовал в екипа си. Ще сметнат действията ми за груба проява на неподчинение и от това ще пострада целият Отдел. Съжалявам, Хари, просто не мога да допусна подобно нещо.
Хари се вторачи замислено пред себе си.
— Добре, шефе.
Скочи рязко и се втурна към вратата.
— Почакай!
Хари спря.
— Откъде ти хрумна да ми задаваш такива въпроси. Хари? Случило ли се е нещо, за което трябва да знам?
— Говорех чисто хипотетично, шефе — поклати глави Хари. — Нали работата ни го изисква?
До три часа Хари използва свободното си време, за ди проведе няколко телефонни разговора, последния — с Бьорн Холм, който без никакви уговорки веднага се съгласи да го закара където поиска.
— Още не съм ти съобщил къде и защо — отбеляза Хари.
— Няма нужда. Разчитам на теб — увери го Бьорн, натъртвайки всяка сричка.
Настъпи мълчание.
— Явно съм заслужил доверието ти, Бьорн.
— Да.
— Имам чувството, че съм ти искал извинение, но не съм сигурен…
— Не си ми искал.
— Така ли? Е, добре… В такъв случай из… из… По дяволите, не е никак лесно. Из… из…
— Май двигателят ти се задави, приятел — в гласа на Бьорн се прокрадна усмивка.
— Съжалявам. Надявам се преди пет да ми изпратят резултата от проверката на няколко пръстови отпечатъка. Ако не дадат съвпадение, ще се разминеш с шофирането.
— Защо се изразяваш така мъгляво?
— Защото ми имаш доверие.
В три и половина Хари почука на вратата на стаичката за дежурните в Държавната болница.
Сигюр Алтман отвори.
— Здравей, имаш ли малко време да погледнеш тези снимки? — попита Хари и подаде на мъжа сноп фотографии.
— Лепнат — отбеляза Алтман.
— Идвам право от лабораторията за проявяване.
— Хм… Отрязан пръст. Защо ми го показваш?
— Подозирам, че притежателят му е бил инжектиран с голяма доза кетаномин. Питам се дали при анализ на пръста могат да се открият следи от това вещество. Реших да се обърна към теб, защото си специалист по анестезиология.
— Да, разбира се. Кетаноминът се разпространява по кръвта из цялото тяло. — Алтман прехвърли снимките. — Този пръст ми се струва обезкървен, но теоретично погледнато, дори една-единствена капка е достатъчна, за да се докаже наличие на някаква субстанция в кръвта.
— Имам и още един въпрос: съгласен ли си да ни сътрудничиш по време на арест тази вечер?
— Аз ли? Нали разполагате с екип от съдебни лекари…
— В случая ти си по-компетентен от тях. А на мен ми трябва човек, на когото да разчитам.
Алтман сви рамене, погледна часовника си и върна снимките на Хари.
— Дежурството ми приключва след два часа.
— Чудесно. Ще дойдем да те вземем. Ще впишеш името си в норвежката криминална история, Алтман.
Медицинският работник се усмихна вяло.
Докато Хари влизаше в Отдела по експертно-криминална дейност, Микаел Белман му се обади по телефона.
— Къде се губиш, Хари? Днес ми липсваше на сутрешната оперативка.
— Насам-натам.
— И по-точно?
— Из любимия ни град — Хари остави голям плик, размер А4, върху плота пред Ким Ерик Локер и посочи върховете на пръстите си — знак, че иска от него да провери отпечатъците в плика.
— Започвам да се притеснявам, когато радарът ми не те засече в продължение на цял работен ден, Хари.