— Важно ли е? — извика. Викът му отекна в цяла симфония.
След като му отговориха, той се покатери по сипея и само десет минути по-късно гледаше онова, което кучето бе изровило от снега. И да бяха се взирали от ръба на пропастта, нямаше да видят тялото, сплескано между два камъка.
— По дяволите! — изруга Аслак Кронгли. — Кой е това?
— Едва ли е Тони Лайке — усъмни се водачът на кучето. — За да остане от тялото само скелет, са необходими много години.
— Осемнайсет — уточни изненадващо Рой Стиле, който също се бе приближил и дишаше с мъка. — Лежала е тук цели осемнайсет години. — Той приклекна и наведе глава.
— Как разбра, че е жена? — учуди се Аслак.
Стиле посочи тазовата кост на скелета.
— Жените имат по-широк ханш. Навремето така и не успяхме да я открием. Това е Карен Ютму.
Кронгли долови нещо ново в гласа на Рой Стиле: потреперване от силно вълнение и скръб. Ала гранитното му лице запази обичайната си непроницаемост.
— Мътните го взели, тя трябва да е — потвърди и водачът на кучето. — Тя се хвърли в пропаст от скръб по момчето си.
— Съмнявам се да се е самоубила — възрази Кронгли. Другите двама го погледнаха. Бе пъхнал кутрето си в малка кръгла дупчица в челото на оголения череп.
— Това да не е… дупка от куршум? — попита водачът на кучето.
— Да — кимна Стиле и опипа задната част на черепа.
По липсата на изходно отвърстие съдя, че куршумът е заседнал вътре.
— И вероятно калибърът ще съвпадне с пушката на Од Ютму — предположи Кронгли.
— Да му се не види дано! — изруга пак водачът на кучето. — да не казваш, че Ютму е застрелял жена си? Възможно ли е да е извършил подобно зверство? Да убие човек, когото е обичал? Защото е подозирал, че съпругата и синът му са… проклятие!
— Осемнайсет години — въздъхна тежко Стиле и се изправи. — След седем години изтича давността на престъплението. И това ако не е ирония! Години наред живееш в страх да не те разкрият. И изведнъж, когато вече предвкусваш свободата — бум! — някой ти вижда сметката и намираш смъртта си в същата пропаст, където си хвърлил жена си.
Кронгли затвори очи. Да, помисли си, възможно е да убиеш човек, когото си обичал. Напълно възможно е. Но, не, няма начин да ти се размине. Все някой ден ще си платиш. Повторно се зарече кракът му да не стъпи повече в Осло.
Юхан Крун се чувстваше уютно под светлината на прожекторите. Това все пак е задължително условие, за да се превърнеш в най-търсения адвокат в страната. Приемайки без дори секунда колебание да поеме защитата на Сигюр Алтман Кавалера, Крун знаеше, че му предстои да стане обект на медиен интерес, многократно по-силен от вниманието, което досега му бяха отделяли в забележителната му кариера. Той вече счупи рекорда на баща си и стана най-младият адвокат с право да защитава клиенти пред Върховния съд. Още преди да навърши трийсет, го обявиха за звезда, за момче чудо. Ала целият този интерес към личността му го главозамая, защото не бе свикнал да получава толкова много внимание. В училище го знаеха като досадния зубър, който непрекъснато размахва вдигнатата си ръка, мъчи се да се приобщи към връстниците си, ала въпреки това обикновено последен научава за съботното парти — ако изобщо научи. Но сега, след като изгря на хоризонта, все по-често се случваше младите стажантки и секретарки от кантората да се кикотят кокетно и да се червят от задоволство, когато им отправи комплимент или ги покани да увенчаят дългия работен ден с вечеря в ресторант. Към Крун непрекъснато валяха предложения да изнася лекции, да участва в радио и телевизионни дебати, както и покани да присъства на премиери, които особено радваха съпругата му. Крун си даваше сметка, че през последните години светските събития заемат значителна част от ежедневието му и изместват работата на заден план. Забелязваше известен спад в спечелените дела, в предложенията да защитава известни личности, в броя на клиентите. Този спад, разбира се, все още не се бе отразил върху репутацията му, но му подсказваше колко необходимо е за него да поеме случай си значимостта на делото "Сигюр Алтман". Защото Крун се нуждаеше от медийна изява, която да го върне там, където му е мястото: на върха.
Затова Юхан Крун мълчаливо изслуша обясненията на мършавия мъж с кръгли рамки на очилата. По-невероятна история адвокатът не бе чувал през живота си, ала същевременно вярваше на обвиняемия. Юхан Крун вече се виждаше в съдебната зала: блестящ оратор, агитатор, манипулатор, който все пак не предава принципите на правото — радост за ухото и на лаика, и на съдебния заседател. Затова Крун остана силно разочарован, научавайки за плановете на Сигюр Алтман. В този момент обаче си припомни многократно повтаряните наставления на баща си: адвокатът служи на клиента, а не обратното. И прие да поеме защитата. Юхан Крун всъщност далеч не беше лош човек.