— Мм. Онова, което знам за него, никак не ми се връзва с образа на запален пътешественик.
— Прав си. Има издаден международен паспорт, но не го е използвал през последните двайсет и пет години.
— С други думи, натъкваме се на човек, който четвърт век не е мърдал от Юстаусе и изведнъж решава да замине за Копенхаген. Впрочем кога е трябвало да лети?
— Вчера.
— Добре. Благодаря ти.
Хари затвори, грабна палтото си и на вратата се обърна. Погледна я — прекрасната млада жена, неговата сестра. Хрумна му да я попита дали се справя сама, без негова помощ. Отказа се да задава идиотския си въпрос. Koга Сьос се бе оплаквала?
— Чао — помаха ѝ той.
Йенс Рат се запъти към рецепцията в офис сградата. Гърбът му под ризата и сакото лепнеше от пот, защото рецепционистката му съобщи по вътрешния телефон, че го търси служител на реда. Преди няколко години Йенс Paт си има разправии с икономическата полиция, но за щастие преустановиха разследването срещу него. Въпреки това само при вида на патрулка го обливаше студена пот. Сега, в очакване на срещата, Йенс Рат отново усети как порите на потните му жлези се отварят широко. Полицаят се изправи пред дребничкия Рат. Извиси се до четвърт метър над него и и поздрави с късо силно ръкостискане.
— Хари Хуле — представи се той. — Работя в КРИПОС. Става дума за Тони Лайке.
— Нещо ново?
— Може ли първо да поседнем, господин Рат?
Разположиха се в столовете "Льо Корбюзие" и Paт дискретно даде знак на рецепционистката Венке да не под нася кафе на госта — иначе задължителен ритуал при посещение на инвеститор.
— Искам да ви помоля да ни покажете къде се намира хижата му — подхвана без заобикалки полицаят.
— Каква хижа?
— Не ми убягна, че отменихте ритуала с кафето, господин Рат. Не се безпокойте. И аз нямам време за губене Знам, че от икономическа полиция са ви разследвали и едно-единствено телефонно обаждане от моя страна ще бъде достатъчно да възобновят разработката. Може, разбира се, и този път да не открият нищо, но ви обещавам, че документацията, която ще изискат от вас…
— О, Господи… — Рат затвори очи.
— … ще ви отнеме повече време от строежа на хижата на вашия колега, приятел и другар по съдба Тони Лайке.
Единственият талант на Йенс Рат се състоеше в способността му бързо и ефективно да изчислява кой риск си струва и кой — не. Уравнението, пред което го постави полицаят в момента, му отне около секунда:
— Съгласен съм да ви сътруднича.
— Тръгваме утре в девет сутринта.
— С какво…
— По същия начин, по който сте пренасяли строителни материали дотам — с хеликоптер.
Полицаят се изправи.
— Само един въпрос — спря го Йенс Рат. — Тони винаги е пазел изключително ревностно и в пълна тайна съществуването на хижата. Доколкото знам, дори годеницата му Лене не знае за нея. Вие как…?
— От фактура за строителни материали, закупени от Яйло, и от снимка на трима мъже в работни гащеризони, седнали върху купчина дъски пред хеликоптер.
— Ясно — кимна Йенс Рат. — Разбира се: онази снимка.
— Кой я направи?
— Пилотът, преди да излети от Яйло. А когато отворихме офис сградата, Андреас даде идеята да я разпратим заедно с прессъобщението. Струвало му се много по-готино да ни видят в работно облекло, отколкото в дежурния костюм с вратовръзка. Тони веднага се съгласи, защото на снимката изглеждало, все едно хеликоптерът е наш. Така или иначе, финансовата преса непрекъснато тиражира тази снимка.
— Защо нито вие, нито Андреас съобщихте за тайната хижа в полицията след изчезването на Тони?
Йенс Рат сви рамене.
— Не си правете погрешни изводи. И ние, не по-малко от вас, искаме Тони да се появи, и то възможно по-скоро Започнали сме проект в Конго, който ще се провали, ако Тони не извади още десет милиона. Изчезне ли някъде, Тони го прави съвсем съзнателно. Може да се справи с всичко, не забравяйте, че е бил наемен войник. Готов съм да се обзаложа, че в момента Тони отпива от питието си, в скута му седи мадама, екзотична като диво животно, а той е доволен, задето е измислил изход.
— Мм. Навярно същото това диво животно е отхапало средния му пръст. Летище "Фурнебю", девет часа у тре сутрин.
Йенс Рат изпроводи полицая с поглед. Потта не просто се процеждаше, а сякаш извираше от порите му. Опасяваше се, че съвсем скоро целият ще се превърне във вода и ще изтече по пода.