— А може и да е искал да се отърве от потенциални свидетели на среднощната му авантюра с Аделе — предположи Белман. — Лайке е знаел само, че в хижата са присъствали седем души, но не ги е познавал. Вие сте му предоставили информация кои са били.
— Само си представете! — засмя се Алтман. — Обзалагам се, че е отишъл в "Ховасхюта", за да надникне в книгата за гости, ала се е натъкнал на откъснат лист. Колко ли се е пулил!
— А вие защо продължихте да му изпращате писма?
— В какъв смисъл? — попита Алтман и го изгледа нащрек.
— Защо просто не подадохте анонимен сигнал в полицията и не сложихте край на всичко това? Вероятно и вие сте искали свидетелите по случая да бъдат ликвидирани.
Алтман наклони глава и ухото му почти докосна рамото.
— Както вече казах, инспекторе, понякога е трудно да си дадем сметка за подбудите, определящи действията ни. Подсъзнанието се командва от инстинкта за оцеляване и затова често е по-рационално от съзнанието. Не е изключено подсъзнателно да съм си давал сметка, че и за мен е по-безопасно Тони да очисти свидетелите. Единствени те знаеха, че съм бил в хижата през онази нощ, и рискът някой от тях да ме разпознае на улицата изчезваше със смъртта им. Но сега няма как еднозначно да си отговоря на въпроса защо съм постъпил така, нали?
В печката пращеше силен огън.
— Но защо, по дяволите, му е на Тони Лайке да си отсича пръста? — чудеше се Бьорн Холм.
Той се бе настанил на дивана, докато Хари преглеждаше съдържанието на аптечката, намерена в дъното на едно от кухненските чекмеджета. Откри още няколко бинта и кръвоспиращ мехлем, който ускорява кръвосъсирването. От датата на производството му бяха изминали едва два месеца.
— Алтман го е принудил — отвърна Хари. Вниманието му привлече кафяво шишенце без етикет. — Искал е Лайке да усети вкуса на унижението.
— Май и ти не вярваш на версията си.
— Напротив, вярвам — настоя Хари, отпуши шишенцето и подуши съдържанието му.
— Така ли? Всички отпечатъци, косми и следи от обувки в хижата са на Лайке. Той има гарвановочерна коса и носи четирийсет и пети номер, докато Сигюр Алтман е рус и носи четирийсет и втори.
— Алтман се е погрижил да не оставя следи. Напомни ми да изследваме това — Хари прибра шишенцето в джоба на якето си.
— Погрижил се е да не оставя следи? На място, където дори не е извършено престъпление? Същият този човек не бе отстранил ясните отпечатъци от пръстите си върху писалището в дома на Лайке. Самият ти каза, че Алтман е проявил небрежност и не е разчистил след себе си при убийството на Ютму. Нещо не ми се връзва, Хари. А как то виждам — и на теб.
— Мамка му! — извика Хари. — да му се не види дано!
Опря чело на дланите си и заби поглед в масата.
Бьорн Холм вдигна на светлината едно от металните парченца, намерени в сифона, и остърга жълтия слой е нокът.
— Май се досещам какво е това.
— Така ли? — попита Хари, без да вдига глава.
— Желязо, хром, никел и титан.
— Тоест?
— Като малък носех зъбна шина. Съвременните брекети се коригират според нуждите на пациента посредством огъване и орязване на материала.
Хари вдигна рязко глава и прикова поглед в картата на Африка. Очертанията на държавите върху континента напомняха плочки от пъзел. А Мадагаскар, отдалечен от другите, приличаше на плочка, която не пасва.
— Когато ходех на зъболекар… — подхвана Бьорн.
— Шшт! — спря го с жест Хари.
Усети как една плочка от пъзела в ума му най-неочаквано намери мястото си. В хижата се чуваше само пращенето на печката и учестилото се свистене на вятъра. Две плочки от пъзела, досега напълно раздалечени, се съединиха и образуваха смислена част от цялата картина. Дядо, живеещ до Люсерен. Дядо на майката. И снимката в чекмеджето на изоставената туристическа хижа. Семейната снимка. Не снимката на Тони Лайке, а на Од Ютму. Ревматоиден артрит. Какво му бе казал Тони? Не е заразен, но се унаследява. Момчето с големите оголени зъби. И мъжът със здраво стиснати устни, все едно крие мрачна тайна. Крие прогнилите си зъби и шината в устата си.
Камъчето… Кафяво-черното камъче, което Хари откри върху пода на банята в туристическата хижа. Бръкна в джоба си — то още стоеше там — и го подхвърли към Бьорн.
— Питам се… — подхвана Хари с пресъхнало гърло, — възможно ли е това да е зъб?
Бьорн го вдигна към светлината и го остърга с нокът.
— Възможно е, разбира се.