— Беше ми замислил същата съдба, каквато и аз му бях отредил в плановете си: да ме погребе жив зад решетките до смъртта ми. Но как бе успял? Предположих, че е наглеждал "Ховасхюта", защото някой му е подшушнал нещо. Вероятно е разбрал, че съм жив и ме е следил известно време, помислих си. След като се сгодих, жълтата преса се наводни с мои снимки, а дори отшелник като баща ми разгръща от време на време клюкарски списания. И все пак трябва да е имал съучастник, предположих тогава. Не би се решил да влезе с взлом в апартамента ми в Осло или да снима Аделе с нож в шията. Разбрах, че е избягал от къщата си, гадината му с гадина. Той обаче нямаше представа колко добре съм опознал района, докато години наред издирвах тялото на майка ми. Открих го в туристическата хижа в Дяволската паст. Зарадвах се като дете, но претърпях разочарование.
Лене чу шумолене на коприна.
— Изтезанията, на които го подложих, не ми донесоха очакваното удоволствие. Кьоравият идиот дори не ме позна. И по-добре. Исках да ме види преуспял и да почувства унижението, задето никога не бе постигнал моите успехи. Ала в действителност той видя истинския ми лик: на убиец. — Тони въздъхна. — Тогава започна да ми просветва, че мистериозният ми душевадец не е баща ми. Той не притежаваше нужните качества, за да замисли и осъществи всичко това. Беше прекалено грохнал, страхлив, нерешителен. Предизвиках лавината над "Ховасхюта". Намирах се в състояние, граничещо с паника, защото знаех: бил е друг — невидим, безшумно стъпващ ловец, който дебне в мрака и диша с моето темпо. Трябваше да се махна от страната. Да избягам някъде, където няма да ме открие. И ето ни сега тук, скъпа. До джунгла с размерите на Западна Европа.
Цялото тяло на Лене се тресеше неудържимо.
— Защо правиш това, Тони? Защо ми разказваш… всичко това?
Усети дланта му до бузата си.
— Защото го заслужаваш, скъпа. Защото носиш името Галтунг и след смъртта ти свещеникът ще ти отреди дълга възпоминателна реч. Защото смятам за редно да знаеш всичко за мен, преди да ми отговориш.
— На какво?
— Дали ще се омъжиш за мен.
Лене усети как всичко в главата ѝ се завъртя.
— Дали ще… ще…
— Отвори очи, Лене.
— Но аз…
— Казах да ги отвориш!
Тя се подчини.
— Това е за теб.
Лене Галтунг имаше чувството, че се задушава.
— От чисто злато е — поясни Тони. Слънчевата светлина проблесна матово в жълтокафявия метал, поставен върху лист хартия на ниската масичка помежду им. — Сложи я.
— Да я сложа?
— Да, след като подпишеш брачния ни договор, разбира се.
Лене мигаше зашеметена. Мъчеше се да се събуди от този кошмар. Ръката с изкривените пръсти покри нейната. Лене наведе глава и погледът ѝ падна върху шарката на наситено червения копринен халат.
— Знам какво си мислиш, Лене: парите в куфарчето, което донесе, ще стигнат за известно време, но брачното ни свидетелство ще ми осигури наследнически права след смъртта ти. Питаш се дали възнамерявам да те убия, нали?
— Ще го направиш ли?
Тони се засмя тихо и стисна ръката ѝ.
— А ти възнамеряваш ли да заставаш на пътя ми, Лене?
Тя поклати глава. Бе искала само близост. Като в транс взе химикалката, която той ѝ подаде, и се подписа. Сълзите ѝ покапаха и размиха леко мастилото. Тони дръпна рязко листа.
— Ще свърши работа — увери я той, духна върху мастилото и посочи ниската масичка. — Сложи я.
— Къде да я сложа, Тони? Това не е халка.
— В устата, Лене. Сложи ябълката в устата си.
Хари премигна. От тавана висеше самотна запалена крушка. Лежеше върху дюшек. Гол. Същият онзи сън, само дето този път не сънуваше. От стената над него стърчеше гвоздей, забит в главата на Едвард Мунк. Норвежка банкнота. Хари се мъчеше да отвори устата си още по-широко, счупената му челюст заплашваше да се разцепи, но натискът отвътре не намаля, напротив: главата му се изду до пръсване. Не сънуваше. Кетаноминът беше изчерпил действието си и болките вече не допускаха никакви сънища. Колко време е лежал тук? Откога болките започнаха да го побъркват? Внимателно извърна глава и погледна стаята. Още се намираше в дома на Ван Борст. Нямаше други хора, не беше вързан, можеше да се изправи, когато пожелае.
Погледът му проследи телта, завързана за дръжката на входната врата: пресичаше стаята и отиваше към стената зад него. Хари обърна предпазливо глава в другата посока. Телта минаваше през u-образния болт в стената точно зад главата му, а после влизаше в устата му. Ябълката на Леополд. Няма мърдане — разбра Хари. Вратата се отваряше навън, така че който я дръпне, ще задейства иглите и те ще пробият главата му отвътре. Същото ще се случи и при рязко движение от негова страна.