Кая мълчеше. Беше се вторачила в червенокосата жена на задната седалка. Докато пътуваха, Лене Галтунг нито помръдна, нито си отвори устата. Само седеше с изпънати назад рамене.
— Всичко в Африка е циклично — продължи Тони. — Дъждовният и сухият период, нощта и денят, животът и смъртта. Днес ти ядеш — утре теб те изяждат. Животът тук се подчинява на природните закони. Нищо не подлежи на промяна. Затова плувай по течението, оцелявай, докато можеш, вземай каквото ти се предлага — друго няма какво да направиш. Защото твоят живот преповтаря живота на дедите ти. Не си в състояние да промениш каквото и да било. Развитието е невъзможно. До този извод са стигнали не африкански философи, а всички обикновени хора благодарение на опита. Именно този опит трябва да променим. Той променя начина на мислене, а на обратното.
— А ако опитът показва, че белите експлоатират африканските жители? — попита Кая.
— Представата за експлоатация е посята от белите. Ала това понятие е доказало отличната си приложимост за целите на африканските лидери, които се нуждаят от общ враг, за да си спечелят сподвижници сред народа. Чернокожите узурпатори открай време — чак до разпадането на колониалната система през шейсетте — са се възползвали от угризенията на белите колонизатори, за да заграбят повече власт и да дадат начало на истинската експлоатация на народа. Впрочем подобни угризения у белите са направо смехотворни. Престъпление в истинския смисъл на думата е да оставиш африканеца да действа съгласно вродените си унищожителни и смъртоносни инстинкти. Повярвай ми, Кая, повечето конгоанци смятат управлението на белгийците за най-щастливия период в историята на родината си. Метежите не са били продиктувани от народното недоволство, а от властолюбивите амбиции на отделни личности. Малобройни банди щурмуваха къщите на белгийците до езерото Киву например, защото им изглеждали красиви и се надявали да плячкосат нещо ценно оттам. Така е било, така и ще бъде. Затова жилищните сгради обикновено имат поне две врати, най-често в двата срещуположни края на къщата: през едната врата нахълтват обирджиите, през другата бягат обитателите.
— Затова ли не ви видях как се измъквате?
Тони се засмя.
— Наистина ли си въобразяваш, че ти ни следиш, а не обратното? Откакто кацнахте, не съм ви изпускал от очи. Гома е малко градче с ниски заплати и съвсем обозрим властови апарат. Двамата с Хари постъпихте безкрайно наивно, идвайки тук сами.
— Ние ли сме наивни? Какво според теб ще се случи, когато се разбере, че двама служители на норвежката полиция са изчезнали безследно в Гома?
— Отвличането не е нещо необичайно по тези географски ширини — вдигна рамене Тони. — Никак не бих се учудил, ако след няколко дни местната полиция получи писмо от лидера на бунтовническа банда за освобождението на Конго, в което той иска огромен откуп за двама ви и поставя условие няколко затворници, известни противници на режима на президента Кабила, да бъдат пуснати на свобода. Преговорите ще продължат няколко дни, но ще попаднат в задънена улица. Похитителите ще поставят неизпълними искания. После никой няма да ви види повече. Такива неща се случват всеки ден, Кая.
Тя се опита да улови погледа на Лене Галтунг в огледалото, но Лене гледаше настрани.
— А тя? — попита Кая. — Знае ли колко души си убил, Тони?
— Вече да. И ме разбира. Такава е истинската любов, Кая. С Лене довечера ще сключим брак. Поканена си — засмя се той. — В момента пътуваме към църквата. Очаква ни вълнуваща церемония, на която ще се вречем във вечна вярност. Нали, Лене?
Лене се килна напред и Кая разбра защо седи с изопнати назад рамене: ръцете ѝ бяха закопчани на гърба с чифт розови белезници. Тони се пресегна, хвана Лене за рамото и я дръпна грубо. Тя се обърна с лице към тях и Кая се стъписа. Подпухнала от плач, с оток около едното око, Лене Галтунг беше неузнаваема. Устата ѝ беше насила разтворена, а устните оформяха нямо "о". Във вътрешността му проблясваше метал. От златното топче висеше къса червена връв.
Думите на Тони отекнаха в главата на Кая като едно друго предложение за женитба на прага на смъртта или по-скоро погребение под снега:
— Докато смъртта ни раздели.
Хари се шмугна зад рафтовете с маски, когато силуетът на мъжа стъпи върху пода и насочи фенера към стените. Нямаше къде да се скрие, оставаше му единствено да отброява секундите, докато непознатият го открие. Затвори очи, за да не го заслепи светлият лъч, и отвори пачката с патрони с лявата си ръка. Взе четири патрона с обиграно движение. Отвори барабана на револвера с дясната ръка, като се надяваше да задейства автоматизирания навик, придобит в американското общежитие в Кабрини Грийн, където поради липса на интересни занимания се упражняваше да зарежда бързо оръжието си. Ала сега обстоятелствата бяха доста по-различни — нито беше сам, нито скучаеше. Пръстите му трепереха. Светлият лъч падна върху лицето му, той инстинктивно стисна очи и под клепачите му затанцуваха червени петна. Изопна тялото си в очакване куршумите да го пронижат. Мъжът обаче не стреля. Светлината изчезна. Хари още не бе мъртъв. Пръстите започнаха да се подчиняват на командите на мозъка. Напъхаха патроните в четири от шестте празни гнезда със спокойни, ефективни движения на едната ръка. Барабанът щракна. Хари отвори очи, защото отново усети светлия лъч върху лицето си. Заслепен, натисна спусъка право в "слънцето" срещу себе си. Светлината отскочи към тавана и се изгуби. Изстрелът отекна многократно. Чуваше се и гръмкото търкаляне на фенера, който разпръскваше светлина като морски фар из цялото помещение.