— Изгаси двигателя — нареди Хари от задната седалка и опря цевта на пушката "Мерклин" върху ръба на облегалката. — Но не изгасяй фаровете.
Саул се подчини. Мъжът в камуфлажната униформа коленичи, опря пушката на рамото си и се прицели срещу тях.
— Премигни няколко пъти с фаровете — разпореди Хари и доближи око до оптическия мерник. — Сигурно очакват сигнал.
Хари присви лявото си око. Изключи половината свят; изключи бледите лица на двете жени: Кая и Лене с издути бузи и почернели от шок очи. Опита се да забрави колко решаващи са тези секунди, да забрави за тюркоазените очи, вперени в него, докато той изричаше клетвата си. Игнорира пукането от изстрела, след като мъжът в униформата ги разпозна като врагове, игнорира трясъка от забиването на куршума в каросерията, последван от още един трясък. Постара се да не мисли за пречупването на светлината в предното стъкло на роувъра и в маранята над кратера, за вероятното отклонение на куршума вдясно, накъдето се носеха облаци пара. Хари осъзнаваше, че го крепи едно-единствено нещо: адреналинът; че това краткотрайно опиянение ще изтече всяка секунда. Ала докато сърцето му изпомпваше кръв до мозъка, тази секунда беше всичко, от което се нуждаеше. Защото мозъкът е удивителен компютър. Главата на Лене Галтунг закриваше наполовина главата на Тони Лайке, но неговата все пак стърчеше отгоре.
Хари се прицели в острите зъби на Кая, после — към проблясващото топче в устата на Лене. Отмести мерника малко по-нагоре. За точно прицелване е нужна фина настройка. А сега ще разчита на случайността. Залагай всичко, тече финалната обиколка.
Отляво се задаваше облак пара.
Съвсем скоро щеше да обвие четиримата. Изведнъж, сякаш осенен от прозрение, Хари осъзна, че след като облакът отмине, хората ще изчезнат. Пръстът му опъна спусъка. Видя как Кая премига точно над кръстчето.
"Кълна се."
Провали се. Най-после.
Грохотът щеше да разцепи купето, а рамото на Хари — да се откъсне. В предното стъкло се образува скрежнобяла дупка. Кървавочерният облак закри всичко от другата страна на кратера. Хари си пое пресекливо дъх и зачака.
Деветдесета глава
Марлон Брандо
Легнал по гръб, Хари се носи по водата. Надалеч. Потъва в езерото Киву, докато кръвта — неговата и на другите — се смесва с водите на езерото, влива се в цялото, изгубва се в безпаметния сън на вселената, а звездите отгоре чезнат в черната студена вода. Чувства спокойствието в бездната, в тишината, в нищото, после пак изплува на повърхността върху мехурче метанов газ — посинял труп, заразен с гвинейски червей, който се гърчи под кожата. Трябва да излезе от езерото, за да продължи живота си и да чака.
Хари отвори очи. Над главата си видя хотелски балкон. Обърна се настрана и преплува няколкото метра до брега. Излезе от басейна.
След броени часове ще съмне, ще се качи на самолета за Осло, а после ще отиде в кабинета на Гюнар Хаген да му съобщи, че всичко е приключило; че са загубени, загубени завинаги. Че са претърпели провал. А после отново ще се опита да изчезне.
Треперейки, Хари се уви в голямата бяла хавлия и се качи по стълбите към хотела.
Облакът бе отминал, а до кратера не стоеше никой. Оптическият мерник на Хари машинално затърси стрелеца. Откри го и тъкмо да стреля втори път, установи, че мъжът се отдалечава с гръб към него. Качи се в роувъра, запали, подмина ги и изчезна.
Отмести мерника към мястото, където последно видя Кая, Тони и Лене. Настрои мерника на по-голямо увеличение и видя три чифта пети.
Захвърли пушката, скочи от колата и се втурна към кратера е револвер, насочен напред. Докато тичаше, се молеше. Свлече се на колене до тях, предчувствайки, че е загубил.
Отключи вратата на хотелската си стая. Влезе в банята, свали мократа превръзка около главата си и сложи чиста — дадоха му я от рецепцията. Временните шевове придържаха бузата му, но положението с челюстта беше по-сериозно. До леглото му стоеше пътната му чанта — готова. Дрехите, с които щеше да пътува, стояха метнати върху облегалката на стола. Хари извади кутия цигари от джоба на панталона си, излезе на балкона и седна на пластмасов стол. Студът облекчи болката в бузата и челюстта му. Погледът му се плъзна над сребристата повърхност на езерото, което виждаше за последен път.