— Аха — кимна Белман.
Знаеше какво ще се обсъжда на тази среща — преструктуриране на отделите, съкращаване на персонала, прехвърляне на компетенцията за разследване на убийства. Ала Белман не разбра какво има предвид Хаген с израза "в този ред на мисли" — всичко излиза наяве.
— Не ти казвам нищо ново — съгласи се Хаген. — И двамата получихме молба да дадем препоръка как да се осъществява разследването на убийства занапред. Крайният срок да изпратим отговора наближава.
— Едва ли ще се трогнат особено от препоръките ни — Белман погледна Хаген изпитателно, опитвайки се да се досети накъде бие. — Ще изложим мнението си, но в духа на колегиалността.
— А може и да се обединим около общото становище, че настоящото статукво е за предпочитане пред евентуално съсредоточаване на следствената дейност на едно-единствено място — отбеляза Хаген с тракащи зъби.
Белман се изсмя:
— Не си се облякъл достатъчно дебело, Хаген.
— Възможно е. Впрочем питам се какви коментари биха излезли в пресата, ако новият отдел за разследване на убийства се оглавява от полицай, навремето възползвал се от служебното си положение, за да измъкне бъдещата си съпруга от съдебен процес за контрабанда на наркотици, въпреки че свидетели са я посочили като виновна.
Белман спря да диша. Таванът се разлюля, а подът го засмука надолу. Косите му се изправиха, стомахът му се качи нагоре. Кошмарът му се сбъдваше. Насън покачваше адреналина му, ала наяве го ужасяваше: въжето му се къса. Пропадането на катерача индивидуалист.
— Май и теб те втресе, а, Белман?
— Върви по дяволите, Хаген.
— Аз ли?
— Какво искаш?
— Да видим… В общ план искам, разбира се, да предотвратя поредния публичен скандал в гилдията, който би поставил под съмнение професионалния морал на средностатистическия норвежки полицай. А колкото до преструктурирането… — Хаген сви глава между раменете си и разтъпка крака, за да ги стопли. — Не е изключено Министерството да съсредоточи всички кадри по разследване на убийства на едно място. Ако ми предложат да оглавя подобно звено, няма да откажа. Но според мен разпределението на задълженията и в момента функционира задоволително. Убийците си получават заслуженото, не мислиш ли? Затова ако моят опонент в спора застъпва моето мнение, ще предложа на официалната среща разследването на убийства и за в бъдеще да се осъществява на две места — и в "Брюн", и в Главното управление. Какво ще кажеш, Белман?
Микаел Белман усети как въжето го дръпна нагоре и опъна седалката. Гръбнакът му сякаш нямаше да издържи на натоварването и щеше да се счупи. Смесица от болка и парализа. Олюля се, безпомощен и зашеметен, между небето и земята. Ала оцеля.
— Дай ми време да помисля, Хаген.
— Мисли колкото искаш. Само не се бави прекалено. Крайният срок наближава. Трябва да си сверим часовниците.
Хаген, подтичвайки, влезе отново във входа на Главното управление. Белман се обърна и се загледа над покривите в квартал "Грьонлан". Над града — неговия град.
Деветдесет и трета глава
Отговорът
Застанал насред стаята, Хари я оглеждаше, когато телефонът звънна.
— Аз съм — Ракел. Какво правиш?
— Оглеждам какво остава след смъртта на човека.
— И?
— Много неща. И същевременно нищо особено. Със Сьос се разбрахме какво да запазя, а утре ще дойде някакъв тип, който изкупува вещи на покойници. Обеща ми петдесет хиляди крони за цялото имущество. В цената влиза и почистването на къщата. Направо… направо… — Хари не намираше точните думи.
— Знам. И аз се чувствах така, когато татко почина. Вещите му — дотогава толкова важни и необходими — изведнъж изгубиха значение. Явно само той е можел да им придаде стойност.
— А навярно у нас проговаря желанието да разчистим, да изгорим останките и да започнем отначало.
Хари влезе в кухнята и погледна снимката над кухненския шкаф — Олег и Ракел.
— Дано да сте успели да се сбогувате. Прощаването е важно. Особено за онзи, който не си отива.
— Не знам. С него така и не си казахме "здрасти". Предадох доверието му.
— Как? "
— Помоли ме да ускоря смъртта му. Отказах.
Настъпи краткотрайно мълчание. Хари се заслуша в звуците зад Ракел: явно се намираше на летището.
После гласът ѝ отново се появи:
— Съжаляваш ли, че не се отзова?
— Да. Сега съжалявам.
— Не мисли за това. Вече нищо не можеш да направиш.
— Така ли?
— Да, Хари. Късно е.
Отново се умълчаха. Хари чу как носов глас прикани пътниците за Амстердам да се насочат към изхода.