— А именно?
— Никой не искаше да дружи с нас.
Преминаха завоите в мълчание.
— Освен Сабото — уточни Хари.
— Уф — изсумтя Йойстайн. — Краката му воняха ужасно и никой не искаше да седи до него.
— Да, но ние го преодоляхме.
— Да, ама как само смърдеше!
Засмяха се. Добродушно, весело и малко тъжно.
Йойстайн паркира таксито върху покафенялата трева и остави вратите отворени. Хари се покатери по оградата около бункера и седна на ръба. Размаха крака. От тонколоните в колата Брус Спрингстийн пееше за двама кръвни братя през зимна нощ и за обещание, което трябва да се спази.
Йойстайн подаде на Хари бутилка с "Джим Бийм". От града се разнесе воят на самотна сирена и постепенно заглъхна. Отровата опари гърлото и стомаха на Хари и той повърна. Втората глътка му понесе по-добре. Третата се плъзна безпрепятствено.
Макс Уейнбърг сякаш се опитваше да скъса кожата на барабаните.
— Често ми се ще да изпитвах повече разкаяние — сподели Йойстайн. — Но, уви, не изпитвам подобно нещо. Май от първата си съзнателна секунда съм се примирил, че ще си остана непрокопсаник. А ти?
Хари се замисли.
— Аз съжалявам ужасно, но вероятно защото имам нереално висока самооценка. Въобразявам си, че съм можел да, построя живота си другояче.
— Но не си можел.
— Този път не успях. Но следващия може и да успея, Йойстайн.
— Има ли такъв прецедент в шибаната история на човечеството, Хари?
— Че нещо не се е случвало досега, не означава, че няма да се случи. Не знам дали тази бутилка ще падне, ако я изпусна. Кой философ го беше казал? Хобс? Хюм? Хайдегер? Един от откачалниците, чиито имена започват с X.
— Отговори на въпроса ми.
Хари вдигна рамене.
— Според мен е възможно човек да си извади поука. За жалост обаче се учим прекалено бавно и когато най-сетне нещата ни се изяснят, вече е твърде късно. Например, в живота се случва твой близък да те помоли за услуга, с която да докажеш любовта си към него — като, да речем, да ускориш идването на смъртта му. Отказваш му, защото още не си помъдрял достатъчно, не си се убедил в правотата на това действие. Когато стигнеш до правилния извод, вече си закъснял. — Хари отпи от уискито. — За да поправиш грешката си, помагаш на друг да умре по-бързо, дори да го мразиш.
Йойстайн пое бутилката.
— Нямам представа за какво говориш, но ми звучи откачено.
— Не съвсем. Никога не е късно да направиш каквото трябва, нали?
— Искаш да кажеш — винаги е късно.
— Не! Открай време съм смятал, че омразата е толкова всепоглъщащо чувство, че е изключено мразещият да се поддаде на други импулси. Ала според баща ми омразата и любовта са двете страни на една и съща монета; всичко започва с любов, омразата е само опаката страна.
— Амин.
— Но това вероятно означава, че има обратен път назад: от омразата към любовта; че ненавистта е подходяща отправна точка за помъдряване, за промяна, за желание следващия път да не допускаш старите грешки.
— От твоя оптимизъм ми се доповръща, Хари.
В припева се включи орган. Високите му честоти режеха като циркуляр.
Докато изтръскваше цигарата си, Йойстайн наклони глава. На Хари му се доплака. Просто защото в начина, по който приятелят му от детинство изтръскваше пепелта от цигарата си — наведен настрани, все едно цигарата му тежи, и с наклонена глава, сякаш светът му се вижда по-хубав от тази перспектива, — видя изминалите години, видя отишлия си живот: пепелта, падаща върху пода в училищната пушалня, в гърлото на празна бирена бутилка на купон, върху грапавата студена бетонена повърхност на бункер.
— Остаряваш, Хари.
— Защо?
— Когато мъжете започват да цитират бащите си, значи навлизат в старостта.
И на Хари му хрумна отговорът на въпроса на Кая за какво си мечтае. За бронирано сърце.
Епилог
Над Виктория Пийк — най-високата точка на Хонконг — се носеха синьо-черни облаци, но дъждът най-сетне спря: от септември валеше непрекъснато. Слънцето проби облачната пелена и между остров Хонконг и полуостров Коулун се изви дъга. Хари затвори очи срещу топлещите лъчи. Дъждът спря точно навреме — по-късно вечерта започваха конните надбягвания в Хепи Вали.
Хари чу гласовете на японски туристи. Подминаха пейката му. Идваха от фуникуляра, който от 1888 година превозва туристи и местни до Виктория Пийк да подишат чист въздух над града. Хари отвори очи и разлисти програмата за надбягванията.