Херман Клойт кимна на филипинската си прислужница да отнесе празната му чаша.
— Правилно си запомнил, Хари — потвърди Клойт. — Все още стои върху плота на камината ми. За щастие не знам дали някога е била използвана. За мен тя е просто сувенир, който ми напомня какво има в сърцето на мрака. Винаги е полезно, Хари. Не, нито съм виждал, нито съм чувал да е била използвана другаде. Технологията на производство не е никак проста с всичките пружини и шипове. Правят се от специална сплав. Да, от колтан. Точно така. Среща се много рядко. Аз купих моята ябълка от Еди ван Борст. По думите му били произведени общо двайсет и четири парчета, а той притежавал двайсет и две от тях, едната — от двайсет и четири каратово злато. Да, точно така: и иглите са двайсет и четири. Ти откъде знаеш? Числото май е свързано със сестрата на инженера, който проектирал ябълката, но не си спомням точно как. А може и Ван Борст да си е измислил историята, за да надуе цената. Все пак е белгиец, нали?
Смехът на Клойт премина в кашлица. Шибана треска.
— Въпреки това сигурно знае къде се намират другите ябълки. Допреди известно време живееше в прекрасна къща в Гома в провинция Нор-Киву. Точно на границата с Руанда. Точен адрес ли? — Клойт пак се задави. — В Гома всеки ден се появява нова улица, а междувременно лавата заличава и погребва половината град. Там няма адреси, Хари. Но в пощенската служба разполагат със списък на белите жители. Не, нямам представа дали все още живее в Гома. Дори не знам дали е жив. Хората в Конго живеят средно трийсет и няколко години, Хари. Това важи и за светлокожите. Освен това градът на практика е под обсада. Точно така. Не, разбира се, че не си чувал за тази война. Никой не е чувал.
Гюнар Хаген се взираше изумен в Хари. Наведе се над бюрото си:
— Сериозно ли искаш да заминеш за Руанда?
— Само за две денонощия, които включват и пътуването.
— И с каква цел?
— Нали ти казах. Да разследвам изчезването на Аделе Ветлесен. Кая заминава за Юстаусе да провери с кого е пътувала Аделе непосредствено преди да потъне в неизвестност.
— Защо просто не се обадите по телефона и не помолите хижаря да провери в книгата?
— Защото в "Ховахюта" всичко е на самообслужване — поясни Кая, седнала до Хари. — Но пренощуващите в хижите на Туристическото дружество са длъжни да впишат в книгата за гости имената си и крайната точка на следващия поход. Така, ако някой изчезне в планината, спасителните екипи знаят откъде да започнат търсенето. Дано Аделе и спътникът ѝ са вписали имената и адресите си.
Гюнар Хаген почеса темето си с две ръце.
— И това не е свързано с другите две убийства?
— Не виждам връзка, шефе — отвърна Хари с издадена напред устна. — А ти?
— Хм… И защо да разреша подобна скъпа екстравагантна командировка?
— Защото търговията с хора е сред приоритетите на правителството — отвърна Кая, — Нали чухте тазседмичното изявление на министъра на правосъдието?
— Освен това — Хари се протегна и преплете ръце на тила си — е напълно възможно това пътуване да доведе до разкриване на нови обстоятелства и дори до пробив в други случаи…
Гюнар Хаген изгледа замислено старшия инспектор.
— … шефе — побърза да добави Хари.
Трийсета глава
Книга за гости
Табелка върху невзрачна жълта гара оповестяваше, че са пристигнали в Юстаусе, и то точно по разписание, установи Кая, след като си погледна часовника: 10.44. Слънцето огряваше покритите със сняг плата и порцелановобели планини. Наоколо се виждаха само няколко хижи и триетажен хотел. Иначе местността изглеждаше пуста и гола. Растителността се изчерпваше с няколко явно замаяни от височината храста, израснали по погрешка точно тук. До гарата, почти на самия перон, стоеше самотен джип с включен двигател. От влака времето изглеждат тихо и спокойно, но когато слезе, Кая усети как вятърът я прониза до мозъка на костите през дебелите дрехи, термобельото, анорака, ботушите за ски.
От джипа слезе мъж и тръгна към нея. Ниското зимно слънце го огряваше в гръб. Кая присви очи, за да го види по-добре: мека, самоуверена походка, добродушна усмивка, протегната ръка. Тя се вцепени. Мъжът сякаш бе одрал кожата на Евен.