— Работи ли? — поинтересува се старши инспекторът. Ван Борст въздъхна. Пъхна кутрето си в пръстена и го дръпна. Чу се силно щракване и металното топче подскочи в дланта на белгиеца. Хари гледаше втренчено как от дупките на топчето излязоха нещо като антени.
— Може ли? — Хари протегна ръка.
Ван Борст му подаде топчето и внимателно проследи как Хари преброи "антените".
— Двайсет и четири — кимна Хари.
— Колкото са и произведените "ябълки". Числото има символична стойност, защото сестрата на инженера, конструирал и създал този инструмент, се самоубила на двайсет и четири години.
— И колко ябълки има в шкафа ти?
— Само осем: едната е от чисто злато. — Ван Борст извади топче с матов отблясък и го прибра обратно в шкафа. — Но тя не се продава. Трябва да ме убиеш, ако искаш да се докопаш до нея.
— И си продал четиринайсет броя, след като Клойт си е купил?
— И то на все по-високи цени. Инвестицията е сигурна, господин Хуле. Старите инструменти за изтезания си имат вярна и платежоспособна клиентела: не се съмнявайте.
— Не се съмнявам — увери го Хари и се опита да натисне една от антените.
— Държат ги пружини. След като вече си дръпнал шнура, разпитваният няма да може да извади ябълката от устата си. Впрочем не само той: никой няма да може. За да се приберат шиповете, трябва да минеш към втора стъпка. Моля те, не пипай шнура.
— Втора стъпка?
— Подай ми ябълката.
Хари подаде топчето на Ван Борст. Белгиецът внимателно провря химикалка през металния пръстен, задържа химикалката във водоравно положение на височината на топчето и го пусна. С опъването на шнура се чу ново щракване. Ябълката на Леополд се олюля на петнайсет сантиметра под химикалката. От върховете на шиповете изскочиха игли.
— О, мамка му — изруга Хари на норвежки.
Белгиецът се усмихна.
— Хората от племето май-май наричат топчето "Кърваво слънце". Любимите вещи имат много имена.
Ван Борст остави ябълката върху масата, пъхна химикалката в дупката, откъдето излизаше шнурът, натисна силно и с ново щракване иглите и шиповете изчезнаха, а кралската ябълка възвърна кръглата си гладка форма.
— Впечатляващо — призна Хари. — Колко?
— Шест хиляди долара. Обикновено всеки път вдигам малко цената, но ще ти я дам за парите, които получих за последната.
— Защо? — Хари поглади с пръст гладкия метал.
— Защото си пропътувал голямо разстояние — отвърна белгиецът и издуха кълбо дим в стаята. — И защото акцентът ти ми харесва.
— Мм. Кой беше предният купувач на ябълка?
Ван Борст се разсмя.
— Както смятам да запазя идването ти в тайна, така нямам намерение да ти разкривам самоличността на другите ми клиенти. Не ти ли звучи успокояващо, господин… Ето, веднага съм изличил името ти от паметта си.
— Шестстотин — намали Хари.
— Моля?
— Шестстотин долара.
Ван Борст пак се изсмя.
— Предложението ти е нелепо. Но сумата, която спомена, по стечение на обстоятелствата се равнява на цената на екскурзия в резервата, където три часа ще разглеждаш планински горили. Това ли предпочиташ, господин Хуле?
— Запази си ябълката — Хари извади пачка с двайсетдоларови банкноти от задния си джоб. — Предлагам ти шестототин долара за информация кой е купувал ябълки от теб.
Остави парите върху масата пред белгиеца. А отгоре постави служебната си карта.
— Норвежка полиция. Най-малко две жени са били убити от продукта, върху който държиш монопол.
Ван Борст се наведе над пачката и огледа служебната кирта, но не докосна нито едното, нито другото.
— В такъв случай искрено съжалявам — каза той още но дрезгаво, сякаш в гласовата му машина попаднаха още камъчета. — Повярвай ми, личната ми сигурност струва повече от шестстотин долара. Ако изпявам всеки, който дойде тук, няма да преживея и…
— На твое място бих се притеснявал повече за живота си в конгоански затвор.