— Този човек ви търси — обясни служителят.
Палтото се обърна. Този тип връхни дрехи често само изглеждат от кашмир. Ала в този случай Хари не вярваше платът да е имитация. Защото го изпъваха широките рамене на мъж с дълги крайници, тъмни очи, тъмна коса и арабска жилка във вените.
— Много по-висок сте, отколкото изглеждате на снимките — отбеляза Тони Лайке, оголи ред ослепително бели едри зъби и протегна ръка.
— Много хубаво кафе — похвали го Тони Лайке съвсем искрено, докато държеше чашата с дългите си изкривени пръсти.
С протягането на ръката Тони поясни, че заболяването му не е заразно. От години страдал от ревматоиден артрит— наследствена болест, която поне го превърнала в достойна конкуренция на метеоролозите.
— Честно казано, очаквах старши инспекторите да работят в по-уютни кабинети. Тук ми се струва прекалено горещо.
— В съседното помещение се намират парните котли на затвора— Хари отпи от кафето си. — И така, казвате, сутринта сте прочели за случая в "Афтенпостен".
— Да, докато закусвах. Да си призная, приседна ми.
— Защо?
Лайке се понамести в стола, както пилотите от "Формула 1", докато заемат най-удобната поза на седалката в болида.
— Моля казаното от мен да си остане между нас.
— Кои сме "ние"?
— Между мен и полицията. А за предпочитане — между нас двамата.
Хари се надяваше гласът му да не издаде какво въодушевление изпитва:
— И каква е причината?
— Не искам да става публично достояние, че съм нощувал в "Ховасхюта", където същата вечер отседна и депутатката Марит Улсен. Заради предстоящата сватба медиите непрекъснато бълват клюки за мен. Ако свържете името ми с убийство, ще избухне скандал. Журналистите веднага ще раздухат историята и из жълтите вестници ще плъзнат подробности от миналото ми, които предпочитам да останат погребани завинаги.
— Разбирам — невинно кимна Хари. — Ще се наложи да премисля някои съображения, затова не ви обещавам нищо. Но в момента не провеждам разпит, а неофициален разговор. Нямам навика да захранвам журналистите с информация от подобни срещи.
— И няма да споделяте думите ми с моите… близки?
— Само при наличието на сериозни основания. Щом толкова се страхувате някой да не узнае за идването ви в полицията, защо изобщо дойдохте?
— Призовахте всички, нощували в хижата, да се свържат с вас. Като съвестен гражданин съм длъжен да се отзова, нали? — Той погледна въпросително Хари. После направи физиономия. — Изплаших се! Това е истината. Разбрах, че хората, отседнали през онази нощ в хижата, — се намират в опасност. Качих се в колата и веднага дойдох.
— През последните дни имали ли сте обезпокоителни преживявания?
— Не — отвърна малко замислено Тони Лайке. — Ако изключим, че преди няколко дни ми разбиха мазето. Май трябва да си сложа аларма.
— Обадихте ли се в полицията?
— Не, откраднат е само един велосипед.
— Да не би да смятате, че серийните убийци припечелват допълнително с кражба на велосипеди?
Лайке се изсмя и кимна. Усмихна се не като човек, сконфузен от глупава реплика, а с подкупващата усмивка, която казва „хвана ме натясно, приятел“: признание от мъж, свикнал да побеждава.
— Защо потърсихте точно мен? — попита Хари.
— Във вестника пише, че вие разследвате случая. Освен това се надявах показанията ми да не се разчуват и ми се стори най-логично да търся контакт с началството.
— Аз не съм началството, Лайке.
— В "Афтенпостен" пише друго.
Хари поглади подутата си челюст. Още не си бе изградил окончателно мнение за Тони Лайке. Мъж с грижливо поддържан външен вид и леко хулигански чар. Прилича на хокеист от реклама на бельо, която Хари видя наскоpo. Тони Лайке сякаш се опитваше да изглежда безгрижен и лекомислен, но в държането му прозираше прямота и емоционалност. А вероятно беше обратното: придаваше си вид на чувствителен човек, докато всъщност изповядваше доста по-цинична житейска философия.
— Защо отседнахте в "Ховасхюта", Лайке?
— Ходих да карам ски.
— Сам?
— Да. Бях прекарал няколко доста напрегнати работни дни и се нуждаех от отдушник. Често бродя из Юстаусе и Халингскарве. Отсядам в хижи. Може да се каже, че това е моят район.
— Тогава защо не си купите къща там?