— Там, където искам да си купя, строежите са забранени. Територията е обявена за национален парк.
— Защо годеницата ви не дойде с вас? Не обича ли да кара ски?
— Лене ли? Тя… — Лайке отпи от кафето — не че толкова му се пиеше, колкото да си осигури малка пауза за размисъл. Тази хитрост не убягна на Хари, — Аз… ние… — погледна Хари малко отчаяно, сякаш го молеше за помощ.
Старши инспекторът обаче остана безмълвен.
— Проклятие! Никакви журналисти, нали?
Хари нито потвърди, нито отрече.
— Добре — кимна Лайке, все едно е получил нужното уверение. — Имах нужда да подишам спокойно, да се махна за малко. Да поразмисля. Годеж, женитба… Това са сериозни решения в живота на всеки човек. А аз мисля най-добре, когато се уединя. Особено в планината.
— И тази кратка почивка ви се е отразила добре, така ли?
— Да — Лайке пак оголи безупречните си зъби.
— Помните ли другите гости в хижата?
— С Марит Улсен изпихме по чаша червено вино. Не знаех, че е депутат. Тя ми каза.
— Освен нея?
— Имаше още трима-четирима души. Само ги поздравих. Пристигнах късно и някои вече си бяха легнали.
— Продължавайте.
— Навън в снега стояха шест чифта ски. Спомням си точно, защото ги внесох в антрето, за да не ги затрупа снегът. Тогава си помислих, че собствениците им явно не са опитни планинари. Когато отсядаш в хижа, потънала в триметров сняг, не бива да си оставяш ските навън. Сутринта станах пръв и си тръгнах, преди останалите да са се събудили.
— Казвате, че сте пристигнали късно в хижата. Сам ли обикаляхте из планината?
— Да, с челник, карта и компас. Решението да се отправя на поход се роди съвсем спонтанно. Слязох от влака в Юстаусе чак надвечер. Но както казах, познавам района и съм свикнал да се ориентирам в тъмното. А и времето беше хубаво, луната осветяваше снега и не използвах нито картата, нито челника.
— Случи ли се нещо особено в хижата?
— Не. С Марит Улсен обсъдихме червеното вино и колко е трудно да поддържаш модерна връзка. Смятам нейната връзка за по-модерна от моята.
— Тя спомена ли нещо да се е случило във ваше отсъствие?
— Не.
— А другите гости?
— Седяха до камината, обсъждаха преходи със ски и пиеха. Май бира или енергийни напитки. Две жени и един мъж, и тримата на възраст между двайсет и трийсет и пет.
— Имена?
— Само си казахме "здрасти". Както вече споменах, отидох в планината да потърся усамотение, а не нови познанства.
— Външен вид?
Вечерно време в хижите става сумрачно и не видях ясно какъв цвят е кожата и косата им. Дори не си спомням дали бяха трима, или четирима.
— На какъв диалект говореха?
— Едната жена говореше като в Западна Норвегия.
— От кой град? Ставангер? Берген? Сюнмьоре?
— Съжалявам, не умея да различавам различните говори. Може и да е била от Южна Норвегия.
— Добре. Щом сте искали да останете сам, защо сте обсъждали особеностите на връзките с Марит Улсен?
— Така се случи. Тя дойде и седна при мен. Не се държеше стеснително, дори напротив. Бъбривка, но закръглена и приятна.
Последните две определения сякаш вървяха ръка за ръка в съзнанието на Лайке. Хари си припомни снимката на Лене Галтунг от вестниците: прекалено кльощава жена, ако се вземе предвид актуалното средно тегло на норвежките.
— Значи, не можете да опишете никой друг освен Марит Улсен, така ли? Дори ако ви покажа снимки?
— Има и още — усмихна се Лайке.
— Слушам ви.
— Когато отидох да си легна, светнах, за да проверя кои легла са свободни. В помещението спяха двама души — мъж и жена.
— Можете ли да ги опишете?
— Да ги опиша подробно — не, но бих могъл да ги разпозная, ако ги видя.
— Как така?
— Човек си спомня най-добре лице, което е видял, когато го види повторно.
Хари знаеше, че Лайке е прав. Свидетелите често се затрудняват да опишат престъпника, но предоставят ли им снимки на предполагаемите извършители, веднага посочват виновника.
Хари се приближи до картотечния шкаф, който бяха върнали в "кабинета", отвори папките на жертвите и извади снимки. Подаде ги на Лайке.
— Това е Марит Улсен — Тони подаде на Хари една снимка. — А тези две момичета май седяха до камината, но не съм сигурен. — Той посочи Боргни и Шарлоте. — Това момче сякаш им правеше компания. — Елиас Скуг. — Но съм абсолютно убеден, че нито един от хората на тези снимки не беше в спалнята.
— Как така сте запомнили по-добре физиономиите на двама души, които сте видели за няколко секунди?
— Защото спяха.