— Не ние, а полицията в Ставангер.
— … не сте открили връзката по-рано. Ала дълбоко в недрата на…
— Ровила си из вътрешния строго секретен регистър на компания "Теленур"?
— Нещо такова. Като получател на сметките за този номер излиза Тони Лайке, живущ на адрес "Холмен".
— Браво! — възклика Хари. — Ти си истински ангел!
— Доста неподходяща метафора, имайки предвид, че току-що изпратих въпросния човек зад решетките до живот.
— Ще ти се обадя по-късно.
— Чакай! Не искаш ли да чуеш и за Юси Колка?
— Съвсем забравих. Давай.
И тя продължи.
Четирийсета глава
Предложението
Хари отиде в кабинета на Кая — в зелената зона на шестия етаж. На лицето ѝ грейна усмивка, щом го зърна на прага.
— Винаги ли държиш вратата отворена? — попита той.
— Да. А ти?
— Затворена. Винаги. Но виждам, че и ти като мен си изхвърлила стола за посетители. Умен ход. Хората обичат да се застояват.
Тя се засмя.
— Нещо интересно?
— Може да се каже — Хари прекрачи прага и се опря на стената.
Кая хвана с две ръце ръба на бюрото си и се оттласна от него. Столът ѝ полетя към шкафа с документация. Тя отвори едно чекмедже, извади писмо и го постави пред Хари:
— Реших, че ще те интересува.
— Какво е?
— Снежния човек. Адвокатът му е подал молба да го прехвърлят в болнично заведение по здравословни причини.
Хари седна на ръба на бюрото и прочете писмото.
— Мм. Склеродермия. Болестта прогресира бърз. Надявам се — не прекалено бързо. Той не го заслужава.
Вдигна очи. Кая изглеждаше разтърсена.
— Пралеля ми почина от склеродермия. Ужасна болест.
— И болният в случая е ужасен. Иначе съм напълно съгласен с твърдението, че умението да прощаваш показва какво качество човек си. Аз съм много долнопробна стока.
— Не съм искала да те критикувам.
— Обещавам да се поправя в следващия живот — Хари наведе глава и разтърка тила си. — Ако може да се вярва на индуистите, ще се превърна в бръмбар корояд. Ще стана много добричък корояд.
Вдигна поглед и по вида на Кая разбра, че успешно е пуснал в действие онзи „проклет момчешки чар“, за който говореше Ракел.
— Кая, дойдох с предложение към теб.
— Така ли?
— Да.
Хари си даде сметка колко високопарно звучи гласът му — глас на човек, лишен от способността да прощава, да се съобразява с останалите, да мисли за друго освен за собствените си цели. За пореден път приложи прословутата си техника да убеждава, като изтъкна обратното на желаното. Беше доказала многократно ефективността си.
— Препоръчвам ти да ми откажеш. Обикновено провалям живота на хората, които забърквам в кашите си.
С изненада забеляза как по лицето на Кая плъзна гъста червенина.
— Но ми се струва нередно да предприемам каквото и да е без теб — продължи той. — Не и сега, когато сме на косъм от развръзката.
— Каква развръзка? — Червенината се отдръпна.
— Залавянето на виновника. Отивам при прокурора да издействам заповед за арест.
— А, да… разбира се.
— Разбира се?
— Исках да кажа: кого ще арестуваме? — Тя плъзна стола към бюрото си. — И за какво?
— Убиеца.
— Наистина ли?
Зениците ѝ се разшириха бавно и започнаха да пулсират. Хари знаеше отлично какво се случва с нея. В кръвта ѝ нахлува адреналин в очакване да повали плячката. Арест, койтo ще впишат в автобиографията ѝ. Как би могла да yстои?
— Името на убиеца е Тони Лайке — съобщи Хари.
Цветът се върна по бузите ѝ.
— Звучи ми познато.
— Да, годеник е на дъщерята на…
— Сетих се! На Галтунг. — Тя смръщи вежди. — Имаш ли доказателства?
— Косвени. И някои уличаващи съвпадения.
Зениците ѝ се свиха.
— Това е нашият човек, Кая. Сигурен съм.
— Убеди ме — поиска тя.
Хари долови жаждата в гласа ѝ; свирепото желание да погълне плячката сурова, да чуе основание да вземе най-налудничавото решение в живота си.
Нямаше никакво намерение да я предпазва, защото се нуждаеше от помощта ѝ. Не се сещаше за по-подходяща потенциална любимка на медиите: млада, интелигентна, амбициозна, привлекателна и с чисто досие. Накратко, Кая притежаваше всичко онова, което липсваше у Хари.
Съвременна Жана д'Арк, която Министерството на правосъдието не би посмяло да пожертва на кладата.
Хари си пое дъх и ѝ предаде подробно разговора си с Тони Лайке. Цитира казаното дума по дума. Тази негова способност не спираше да удивява колегите му, но не и него.