Далече по пътя замина на кон Иванчо Бакалчето, идейки от воденицата. Конят играеше немирно под него. Той дърпаше юздите, биеше го с махмузите и чизмите му блещяха на слънцето. Вчерашната ревност пак сграбчи Лепо в ноктите си. Той стана и се спусна по кривата пътечка към гората.
Като слезе до големите канари при реката, той се спря зад тях. В гората беше тихо. Бучеше само воденицата и душата на Лепо. Той се заслуша. Стори му се, че някой плиска във водата. Той надникна предпазливо над канарата. В големия вир, засенен от гъсти елхи, се къпеше Войка гола, бяла, прилична на пряспа сняг, паднала от планината. През игривите листа на елшака падаше дъжд от слънчеви лъчи, падаше по хубавото Войкино тяло и го покриваше със златни люспи. Тя се гуркаше във водата като риба, изправяше се плахо, страхливо се взираше наоколо и се ослушваше като самодива. Косата й се пръскаше върху гърдите мокра, мека и лъщеше като ковано злато.
Лепо за минутка остана вцепенен и вкаменен. Ревността и обидата размътиха мисълта му. Той запъна пушката, забравен и луд, прицели се и гръмна мижешката.
Остър пронизителен писък изпълни дола, даде отчаяно ехо и като нажежен тел проби Лепо от главата до краката. Той хвърли пушката и побягна като безумен.
Вечерта намериха на речния бряг голото тяло на Войка, кърваво и мъртво.
На другия ден селяните научиха, че Лепо отишъл в града, предал се на властта и разправил всичко.