Съдържание
Редакторско каре:
Посвещение
1.
2.
3.
4.
5.
6.
7.
8.
9.
10.
11.
12.
13.
14.
15.
16.
17.
18.
19.
20.
21.
22.
23.
24.
25.
26.
27.
28.
29.
30.
31.
Редакторско каре:
ЛЕШНИКОВАТА ГОРА
© МЕЛИСА АЛБЪРТ
американска
Лилия Анастасова, редактор
Издателство ЕРА, София
тел. 02/980 16 29
e-maiclass="underline" era@erabooks.net
THE HAZEL WOOD
Copyright © 2018 by Melissa Albert
All rights reserved.
© Юлия Чернева – превод
© Фиделия Косева – художествено оформление на корицата
© Издателство ЕРА, София, 2018
ISBN: 978-954-389-511-3
Посвещение
„Отидох в лешниковата гора,
горещото си чело да изстудя.“
Уилям Бътлър Йейтс,
„Песента на скитащия Ангъс“
1.
Алтея Прозерпина1 отглежда дъщеря си с вълшебни приказки. Имало едно време на белия свят момиченце на име Ана Паркс, една от безбройните мечтатели в средата на века, които пристигнали в Манхатън с един куфар и големи мечти. И после изчезнала и никой не знаел къде е отишла. След това отново се появила и си спечелила странна слава, едновременно бляскава и мрачна. Сега тя пак е изчезнала, избягала е навътре в тъмна гора, където живее в къща с кули с петгодишната си дъщеря и съпруга си, член на едно от кралските семейства в Европа. Ана Паркс не може да се откаже от вълшебните приказки. Позвъних є по телефона. Гласът є въздействаше по същия начин както знаменитата є фотография, онази с пръстена и цигарата. Попитах я дали може да поговоря с нея лично и смехът є заструи като горещо уиски върху лед. „Ще се изгубите, докато ме намерите – заяви тя. – Вземете си шепа хлебни трохи или кълбо прежда.“
статия „Кралицата на Пущинаците“,
списание „Венити Феър“, 1987 г.
Майка ми е израснала с вълшебни приказки в уединено имение, но аз растях по магистрали. Първият ми спомен е миризмата на горещ асфалт и небето, което през отворения покрив на колата преминава като синя река. Мама казва, че греша, защото колата ни няма подвижен покрив, но щом затворя очи, го виждам, затова настоявам, че е било така.
Прекосявали сме страната стотици пъти с нашата таратайка, в която мирише на пържени картофи, застояло кафе, както и на изкуствени ягоди, защото пъхнах детското си червило „Тинкърбел“ във вентилационната решетка на отоплението. Отсядали сме на толкова много места, при толкова хора, че така и не научих смисъла на понятието „страх от непознати“.
Ето защо, когато бях на шест, се качих в стар син буик с мъж с рижа коса, когото не познавах, и пътувах с него четиринайсет километра без прекъсване с изключение на две спирания за тоалетна и едно за палачинки, преди ченгетата да ни спрат след обаждане на сервитьорка, която ме познала по описанието ми по радиото.
Дотогава бях разбрала, че мъжът не е този, за когото се представя – приятел на баба ми Алтея, който ме води при нея. Алтея вече се беше усамотила в голямата си къща и аз не я бях виждала. Тя нямаше приятели, само почитатели, и мама ми обясни, че рижият мъж е бил един от тях – почитател, който искал да ме използва, за да се добере до баба.
След като установиха, че не съм нападната и рижият мъж беше идентифициран като скитник, който откраднал кола на няколко километра от мястото, където бяхме отседнали в Юта, майка ми реши никога повече да не говорим за това. Тя не искаше да чуе, когато се опитах да є обясня, че мъжът беше добър, разказваше ми приказки и имаше топъл смях, който ме караше да мисля, че той всъщност е моят баща, който най-после ме е намерил. В участъка є показаха рижия мъж през еднопосочно огледало и тя се закле, че не го е виждала.
Няколко години упорито вярвах, че той е баща ми. Когато след ареста му напуснахме Юта, за да живеем известно време във вилата на един художник край Темпи, Аризона, аз се разтревожих, че той няма да може да ме намери отново.
Така и стана. Когато навърших девет, осъзнах, че тайната ми надежда е била детска фантазия. Изоставих я като всички неща, които не ми трябваха – стари играчки, нощни страхове и отеснели дрехи. С мама живеехме като скитници, отсядахме при приятели, докато гостоприемството им се изчерпеше, настанявахме се под временни подслони, пребивавахме на опасни места и после се премествахме. Не можехме да си позволим лукса да изпитваме носталгия. Нямахме възможност да се установим някъде и да се задържим дълго на едно място – до годината, в която станах на седемнайсет и Алтея умря в „Лешниковата гора“.
***
Когато майка ми Ела получи писмото, силно се разтрепери. Впрочем това се случи, преди да го прочете. Пликът беше кремавозелен. Името є и адресът, където бяхме отседнали тогава, бяха напечатани на пишеща машина. Бяхме пристигнали едва предишната вечер и аз се зачудих как са ни открили.