Погледнах пликчето с орехи пекан в ръката си и го върнах на лавицата. Одри постоянно наблюдаваше и коментираше какво ядат хората и тонът є се втвърдяваше, ако порцията беше по-малка от нейната. Сега седеше в тъмната дневна. Присъствието є издаваше само вдигнатата є на кок черна коса, която едва се виждаше над гърба на дивана. Не се обърна, когато се приближих, но леко се напрегна.
Доведената ми сестра беше секси, приятно закръглена и бъбрива и ме караше да се чувствам като непохватна точилка. Беше се излегнала, облечена със спортни шорти и къса тениска, винаги малко потайна, дори вкъщи. Погледнах над рамото є, докато тя неуморно щракаше на лаптопа си върху дълъг каталог с жени, облечени със скъпи дрехи, и си поръчваше неща, които не можеше да познае, когато пристигнеха. Напомни ми на човек, който седи пред игрална машина в казино.
– Пак ли се правиш на супергероиня? – с прекалено весел глас попита Одри. – Спаси ли майка си от баща ми злодея?
Седнах на фотьойла срещу нея.
– Харолд е доста скучен за злодей. Той просто не е достатъчно добър.
Това я накара да вдигне глава. Очите є изглеждаха безцветни на бледата светлина на екрана на компютъра.
– Мислиш, че моят баща не е достатъчно добър за твоята майка? – Тя изрече последните две думи така, че прозвучаха като ругатня. – Ако не беше той, все още щеше да живееш в колата ви. И да носиш джинси от „Уолмарт“.
Останах смаяна, че Одри е чувала за универсален магазин за хора със средни доходи като „Уолмарт“ и се ядосах на себе си, че є казах нещо, което беше вярно.
– Да, добре, от време на време живеехме в колиби – рекох. – Или каравани. Веднъж дори в гараж.
Тя ме погледна и подхвана играта:
– Веднъж чаках толкова дълго за бургер с трюфели, че беше изстинал, когато го получих. И веднага ги изхвърлих.
– Веднъж стъклото на колата ни се счупи и Ела го залепи с тиксо и картон – отвърнах.
Одри се усмихна леко. Ръката є още шареше по клавиатурата на лаптопа.
– Веднъж татко ми купи яхта и я кръсти „Моята Одри“, но забрави да направи зала за танци и аз се обидих и я потопих.
– Веднъж... – В главата ми се взриви ярък образ – тройният удар на лошия късмет, заради който се наложи да напуснем Чикаго. Затворих очи, за да прогоня спомена, и после рязко станах. – Ти печелиш.
Лицето є стана безизразно и после тя се усмихна самодоволно на лаптопа си.
– Лека нощ, сестро – измънка Одри, докато минавах покрай нея.
– Лека нощ, Одри – отговорих, но твърде тихо, и тя не ме чу.
Стаята на Ела и Харолд беше тиха. Опитах се да изтълкувам тишината, но беше трудно през дъбовата врата с дърворезба. Продължих към стаята за гости, която Харолд преустрои за мен.
Всяка сутрин забравях молива си за очи върху умивалника в личната си баня, свързана със стаята ми. Оставях разтворени книги върху леглото, чорапи под чаршафите, измачкани джинси на пода. Всяка вечер те бяха прибрани – в шкафа, в коша за пране, на лавиците с книги. Събуждането в дома на Харолд беше като да живееш във филма „Омагьосан ден“. Каквото и да направех, не можех да оставя следа.
Измих зъбите си, като се стараех да не поглеждам отражението си в огледалото, и после си легнах с романа „Слепият убиец“, защото ако не си с книгата, която искаш, може да вземеш онази, която ти е под ръка. Не можах обаче да се съсредоточа и след малко станах от леглото и извадих перото, гребена и костта от мръсната си престилка. Задържах ги за момент на дланта си и после ги сложих в кадифена кесия, където по-рано имаше плочки за „Скрабъл“, и я пъхнах в раницата си.
Отново легнах, сигурна, че няма да мога да заспя, но изведнъж се събудих от някакъв звук. Беше тъмно. Преди очите ми да се отворят напълно, почувствах присъствието на майка ми в стаята. Тя легна безшумно до мен и аз пуснах одеялото, за да є позволя да се завие. Лежах неподвижно, когато мама ме целуна по бузата. Устните є бяха сухи и миришеха на кехлибар.
Леката є въздишка погъделичка ухото ми. Мълчах, докато вече не издържах, и после се претърколих с лице към нея.
– Защо точно той?
Мама се скова, сякаш напрегна тяло в очакване на удар. Не я бях удряла, откакто бях десетгодишна, но като я видях, че се подготвя, неволно пъхнах ръце между коленете си. Очаквах, че тя ще ме моли, ще се обърне на другата страна и ще ми каже да почакам, докато съмне и пак да попитам. Не че ще отговори.
Ела обаче се обърна към мен. Очите є блестяха със слаба, позната светлина.
– Мислех, че съм влюбена в него – прошепна тя. – Сигурна съм, че бях.
– А сега?
Мама легна по гръб. Дългите є пръсти подръпнаха одеялото.
– Хубаво е да си почиваш. Нали? Много е хубаво само да си почиваш.