– Да те пусна да си вървиш? – Гласът є беше като намазан с мед бръснач. – Къде? Това е целта ти – началото на твоята приказка. Това си създадена да направиш.
– Тогава ти ме излъга. Всъщност не мога да променя нищо.
Тъкачката на сюжети ми се усмихна – нежна усмивка, от която ме обзе силен страх.
– Няма да искаш, Алиса. Още ли не си го разбрала? Вие, персонажите от приказки, сте съвършени. Вашите приказки са цели светове. Аз създадох един цял свят специално за теб и в него те чака онова, с което никой друг не може да се сдобие: живот, и отново живот, и отново живот. И всичко трябва да стане както трябва, без значение как. Аз го устроих така.
– Но що за живот е това? – промълвих.
По лицето є премина нещо – сянка на жал и снизходителност.
– Ти вече живя по-дълго от повечето. Ти гориш толкова ярко, Трижди-Алиса. Толкова много гняв, толкова много лед. Една приказка не би чакала толкова дълго всеки.
– Но и ще умра. Това е краят на моята приказка, нали?
– Това ли те тревожи? Не е страшно да умреш, Трижди-Алиса. Вече си го правила много пъти.
Обърнах се към стълбите. Знаех, че няма да отида далеч – краката ми бяха натежали като пънове и дъхът ми излизаше от устата на бели облачета. Но исках да извърша последното си действие като свободен човек, с когото Ела би могла да се гордее. Ела, която беше купила свободата ми със седемнайсет години на бягство – всичко това, за да загубя в крайна сметка.
Оказах се права – не отидох далеч. Едва имах време да се обърна, когато Тъкачката ме дръпна обратно назад. Тя докосна бузата ми и ледът се надигна да я посрещне, потрепвайки през мен и издигайки се на талази към пръстите є.
Не би трябвало да боли. Ако бях само персонаж от приказка, ледът, смразил гърлото ми, не би трябвало да гори като огън, не би трябвало да чувствам безкрайно болката да остана без дъх и страхът, който ме обхвана плътно като кожа, не би трябвало да мирише на хванато в капан животно. Болката беше толкова силна, че измести разума. Не можах дори да изстена.
Тъкачката заговори в ухото ми:
– Когато Алиса се роди, очите є бяха черни, без бяло.
Ослепях. Тялото ми се затвори вътре в себе си. Загубих усещане за крайниците си и изведнъж се оказах безтелесна – с отчаян вик в тъмнината и студа и съсредоточена в гнева, който трябваше да ме изгори и да ме превърне в пепел.
Взривявах се отвътре и нямах уста, за да изкрещя, разумът ми се разтопи като пластмаса в огън и последната ми ясна мисъл беше за безумните сини очи на Тъкачката, изгарящи като през стъкло моето помрачаващо се съзнание. И после ме обгърна непрогледен мрак.
29.
Мракът беше всепоглъщащ и непостоянен и се разпространи от краищата на моето Аз. Всичко наоколо беше ехо и пулсация, реене в безтегловност, сън и събуждане и далечен глад. Нещо чакаше в мъничкото ми сърце: готовност. Далечен гняв. Засмуках го като подсладена със захар вода. Последва тласък, който разтърси цялото ми същество, и кадифеният мрак се разкъса по средата. Там имаше хлад и ужас и ослепителна бяла светлина.
Първото, което видях, беше лице – зачервени бузи и воднисти сини очи. Не беше на моята майка. Аз бях живяла под нейното сърце, бързо и неспокойно, твърде дълго, за да не знам, че това лице принадлежи на друго сърце. Сините очи ме гледаха и в тях се отразяваше страх и още нещо – удовлетворение. Въпреки че все още нямах думи да опиша тези две явления. Две груби ръце ме повдигнаха и ме обърнаха.
Следващото лице, което видях, докато се разгръщах отвътре навън, съответстваше на сърдечния ритъм, под който раснах девет месеца. Широка уста, мокри нишки руса коса. Горящи кафяви очи като влажна козина. Жената беше увила ръце в окървавени чаршафи. Погледна ме и се извърна. Моята майка.
Но тази дума предизвика друг образ в новородения ми мозък. Мама. Видях друго лице – на млада девойка с непокорни черни коси и дълги пръсти. Тя ги преплете с моите и заговори, успокоявайки гневните пулсации в слепоочията ми: „Брой до десет, Алиса.“
Филизите на приказката пораснаха и се обвиха около мен като бръшлян, който събаря кула. И аз забравих всичко.
След това стана лесно да се отдам на воля на приказката и да я оставя да се случи с мен. Аз бях принцеса. Живеех в замък. Имах толкова черни очи, че поглъщаха светлината. Братята и сестрите ми се страхуваха от мен и се разбягваха като зайци, когато чуеха тупкането на сребърната ми топка. Баща ми имаше грива от рижа коса, която се развяваше на гърба му, щом излезеше от стаята, и гръмовен глас, който плашеше слугите. Майка ми беше спокойна приказна кралица в далечния край на масата и подръпваше струните на лютня или конците на някаква никому ненужна бродерия.