Растях. Растях на скокове. Големият ми брат, който ме дразнеше един ден, когато бях на седем, получи своето, като се събудих на следващия ден по-висока от него. Костите ми се удължаваха за една нощ. Това беше мъчително. Имах чувството, че в ставите ми са пропълзели звезди и се взривяват.
Всичко останало обаче беше хубаво и приятно. Чувствах се свободна. Не ми представляваше особено усилие да държа под контрол тъмнината. Смътно си спомнях, че го умеех и го бях правила и преди, при други обстоятелства. Някъде, където вече бях пораснала. Когато се замислех твърде усилено за това, пред очите ми заблестяваше нещо като сребърна паяжина, а когато престанех да мисля, зрението ми се проясняваше.
Имаше и други намеци, че в моя живот някога е съществувало и още нещо. Някаква тайна, живееща от другата страна, и готова да се разчупи като яйце при излюпване на пиленце. Понякога нощем чувах дъжд от камъни по прозореца си, сякаш някой чукаше по него с нокти. Понякога виждах лице, което ми се струваше познато, да ме гледа на безлюдно място – в гората сред клоните или от дълбините на замръзнал двор. Ако се взирах прекалено дълго, в очите ми светваха сребристи искри, от които ме заболяваше главата, затова се стараех да не гледам.
Беше ми приятно, че съм жестока. Позволявах на гнева да ме облее като топъл черен поток. Майка ми никога не ме наказваше. Караше слугите да го правят. За всеки удар с пръчката по гърба ми, аз си отмъщавах на другите деца на майка ми. Тя не се държеше с мен като със свое дете. Държеше с мен като с луда. Мисля, че беше убедена, че не съм нейно дете. Ненавиждаше косите ми, защото приличаха на нейните.
Ледът ме очарова, откакто го вкусих за пръв път. На един от пировете в чест на поредната кървава победа на моя баща ни поднесоха натрошен лед, залят с крем, мед и сироп от лавандула. Лакомството се плъзна в стомаха ми и запали малък огън. След това през студените месеци излизах навън и смучех ледени висулки и ядях сняг. През лятото се криех в тъмни ъгли и се стараех да не се движа много. Тогава братята и сестрите ми се чувстваха в безопасност.
Но през зимата идваше моето време. Правех им номера, слагах гадости в леглата им и развалях празничните им балове. Малкият ми брат счупи огледалцето ми и в една мразовита нощ аз го заведох навътре в гората, като му казах, че търсим елена на краля на елфите. Оставих го сам на една поляна и се върнах у дома. След няколко часа в замъка го доведе дървосекач, който го беше намерил в гората. Брат ми не посмя да каже какво съм направила.
Когато една сутрин слязох на закуска в тялото на млада жена, треперейки като фавн на новите си крака, баща ми за пръв път ме погледна в очите, а после огледа тялото ми от главата до петите и се усмихна по начин, който ме уплаши.
Скоро след това майка ми обяви, че е време да се омъжа. Тя не искаше това, за да ме спаси, а за да навреди на баща ми. Направи го с вид на жена, която отнема играчка от омразно дете.
На мен ми беше все едно откъде ще дойде избавлението. Тогава вече знаех, че кралят не ми е баща. Няколко месеца, преди да се родя, отряд чуждестранни воини бяха прекарали няколко седмици в двореца. Те били родом от ледените пещери на самата граница на Пущинаците и се подчинявали на кралица-воин. Носеха се слухове, че тя за кратко време била любовница на нашия крал. Майка ми отмъстила на съпруга си, отдавайки се на воина, от когото наследих очите, разрязващи лед.
Когато навсякъде беше обявено, че си търся съпруг, знаех, че мога да си позволя да бъда лекомислена. Една принцеса може да определи правила за кандидатите за ръката є, дори жестокосърдечна девойка като мен. В разгара на лятото казах на баща си, че ще се омъжа за онзи, който ми донесе кадифена кесия, пълна с лед от далечните пещери. Не ме мотивираше сантименталност, а по-скоро любопитство.
Не, дори не беше любопитство, а инстинкт. Не за пръв път чувствах присъствието на някаква незрима сила в живота си, властна, управляваща го ръка, която не беше моята. Именно това чувство ме накара веднъж да хвърля в горящата камина играчката-количка на брат ми. Начинът, по който той внимателно я теглеше за малката є дървена дръжка, ми напомняше твърде много за мен самата.
Женихите започнаха да пристигат. Носеха ми лед, но не от пещерите. Познавах го на допир и на вкус – лед от хамбар, изкопан под пластове дървени стърготини, лед от замръзнал ручей, лед от ледник на планински връх. Лятото се превърна в зима и още никой не беше изпълнил моята задача.
Двамата братя, които в края на краищата победиха, бяха високи и с коси с цвета на лисича козина, но приликата свършваше дотук. Големият брат беше широкоплещест, твърд като кремък и с непроницаеми кафяви очи. Представи се на баща ми, без да си направи труда да измие лицето си. Младият брат стоеше зад него, навел глава. Той беше слаб и пристъпваше от крак на крак. Имаше вид на човек, когото можех да пречупя.