Те дойдоха в самото начало на пролетта. Другите мъже падаха на колене, докато ми подаваха даровете си, но големият брат хвърли кесията с леда в скута ми. Още преди да отворя кесията, разбрах, че ще се наложи да се омъжа за него.
Ледът беше прекрасен. В кристалите му танцуваха призрачните зелени огньове на небесата над пещерите, откъдето го бяха взели. Ледът беше нарязан на изящни късчета. Погледнах грубите ръце на големия брат и после тънките пръсти на малкия и разбрах, че вторият е нарязал леда. Той стоеше с наведена глава, сякаш се срамуваше от себе си. Не виждах лицето му.
Големият брат гръмко провъзгласи намеренията си: те смятаха да ме направят слугиня, не съпруга. По израженията на лицата на родителите си видях, че им е все едно, стига да съм спечелена честно и задачата да е изпълнена. Те не можеха да ме спасят. Не искаха.
Затова глътнах леда.
Ледът остави гореща диря в гърлото ми и запали син огън в стомаха ми. Вкорени се в мен и се плъзна в ръцете и краката ми. Замрази и последната искра живот в умъртвеното ми сърце и забави работата на мислите ми. Винаги съм имала бърз и пъргав ум, но успях само да почувствам, че ме пронизва страх и после мислите ми се превърнаха в леден поток.
Някъде отдалеч чух воплите на майка ми и гневните викове на баща ми. Наблюдавах всичко през стъкло от замръзнали сълзи: как двамата братя спорят и големият ме премята на рамото си като чувал със зърно. Най-малката ми сестра впи зъби в ръката ми, докато ме отнасяха, но тутакси се отдръпна, като плюеше и кашляше.
Братята ме завързаха на коня, който баща ми даде като зестра. Не виждах нищо освен завесата на собствената ми коса и облачетата от дъха си, който замръзваше, едва излязъл от устата ми.
Някой ни последва, когато излязохме от двора на замъка и тръгнахме по калния път и после в гората. Някой, чието присъствие накара главата ми да пулсира и пред очите ми да се разхвърчат искри. Чувах стъпките му като ехо на тези на двамата братя. Бях замразена и завързана и ме водеха към робски живот, но не това ме изпълваше със страх, а преследвачът.
Братята спряха да си починат, започнаха да правят бивак и ме оставиха на коня – завързана, обездвижена и безпомощна. Сякаш от дъното на кладенец чувах смеха на големия брат и пращенето на огъня. Много по-късно някакви ръце ме развързаха от коня и ме сложиха да легна под едно дърво.
Когато братята заспаха, ледът, който тлееше в стомаха ми като гаснещи въглени, се раздвижи и бавно се разтопи. Устните и очите ми се размразиха, пръстите ми възвърнаха подвижността и аз се разтреперих. Щом се почувствах достатъчно силна, аз се освободих от въжетата и се приближих до големия брат. В съня си той беше още по-уродлив и лицето му беше изкривено от жестоки сънища. Надвесих се над спящото му тяло, долепих устни до неговите и вдъхнах в него своя лед и омразата си. Той се разтрепери от ужас, изпусна зловонен дъх и сърцето му се смрази, преди да се опита да се бори.
Върнах се при коня и се ослушах за преследвача. Слушах дори в замръзналия полусън, с който не можах да се преборя и който ме завладя в момента, когато легнах.
Изминаха няколко часа и светлина стана сребриста. Викът на малкия брат прониза въздуха, когато се събуди и намери мъртвия си брат.
Ботушите му затропаха по размразяващата се земя. Нещо в мен се раздвижи, подготвяйки се за ритник, но удар не последва.
Вместо това малкият брат се наведе над мен и духна топъл дъх в очите ми.
Те се размразиха за миг и после веднага замръзнаха отново, но аз успях леко да ги раздвижа. За пръв път, откакто ме бяха взели, видях лицето на малкия брат. И мръсната му рижа коса.
– Здравей, Алиса – промълви той.
Втренчих се в него и изведнъж го познах. Думите излязоха от устата ми като съскане и пръстите ми леко се раздвижиха във въздуха над гърдите ми.
– Старай се – прошепна той толкова тихо, че сякаш беше дихание. – Спомни си.
Вече го бях виждала два пъти, преди да дойде с брат си да ми донесе лед, но не можех да си спомня къде. Не беше член на семейството ми, нито слуга или войник. Кой беше той? Пред очите ми се мерна прашната синя страна на карета и обръч, паднал на тревата.
Не, не беше съвсем така.
Видях ръждясал син буик. И обръча, който упорито въртях на кръста си, когато мъжът спря до мен.