– Здравей – беше казал той.
Не му бях обърнала внимание, раздразнена, че обръчът ми падна на земята.
– Аз съм приятел на баба ти – каза непознатият. – Писателката, Алтея Прозерпина. Тя много иска да те види. Ще дойдеш ли с мен да те заведа при нея?
Вдигнах глава.
– Тя има ли коне?
– Няколко. И плувен басейн. Баба ти много иска да є отидеш на гости, Алиса.
Изчаках, докато падналият обръч се успокои на земята и се качих в колата му. И тракнах токовете на белите си каубойски ботуши – като Дороти, за късмет. И потеглихме.
Споменът проби тънката паяжина, която скрепяваше моя свят. Потреперих и се размразих на тревата, разпръсквайки вода и обзета от видения. Жена с бял джинсов гащеризон, осеян с дупки от цигари. Тя тихо изруга и аз се събудих и видях море от стопове на автомобили, разпростряло се по пътя отпред. Имаме да пътуваме още дълго. Опитай се да поспиш.
Името є. Как беше името є? Спомените закипяха в мен – коледни светлинки на бяла стена, събуждам се рано сутринта, жената спи до мен, леко измъквам крака изпод нейните. Мирисът на кафени зърна, евтини макарони и горяща салвия. Болезненото изхрущяване на глезена ми, когато скочих от една киселица и тя не успя да ме хване. Чувството за присъствието є в света до мен, невидим лъч, простиращ се между нас.
– Ела – изхриптях от замръзналото си гърло.
Мъжът не ме чу и наведе ухо по-близо до мен.
– Помниш ли ме?
– Син буик.
Той се ухили.
– Вече променяме всичко – прошепна мъжът. – Връзките са почти прекъснати. За да го разчупя отвътре, трябваше да те върна.
– Защо...
– Защото аз не съм страница от книга – отговори той и сложи длани от двете страни на главата ми.
И после изкрещя – тънък, пронизителен звук, от който изкипяха остатъците от леда в кръвта ми.
Мъжът падна върху мен и ме прикова към земята. Все още нямах сили. Освобождаването ми беше продължило по-дълго, отколкото трябваше. Стори ми се цяла вечност. Когато най-после изпълзях изпод тялото му, видях, че от гърба му стърчи брадва. Зад него стоеше брат му, прегърбен и замръзнал, и ме гледаше с мъртви очи. Въздухът около нас трептеше от сребристи искри, толкова ярки, че затворих очи, но пак продължавах да ги виждам през горещото червено на клепачите си: блестящ гоблен от тънки нишки. Мънички, още по-ярки искри пробягваха като паяци в дупката, която бяхме направили: в дупката с формата на тялото на рижия брат, който се беше опитал да промени нашата приказка. Отворих очи и видях, че фрагменти от нишките се съединяват отново, съшивайки дупката с невидими пръсти.
Към мен подскочи облак от малки, подобни на паяци, точки светлина. Извиках и се дръпнах назад. Още нямах сили да се движа достатъчно бързо и движенията ми бяха сковани от студа. Едната искра стигна до слепоочието ми и го изгори като въгленче, излетяло от огън на открито. Първо я почувствах върху кожата си, а после – под кожата си. Зарови се там и остана като остров на топлина, събуждайки към живот замръзналия ми мозък.
– Ела – задъхах се и я задържах в съзнанието си – кафявите є очи, дългата є руса коса... Не! Това не беше тя, а другата ми майка. Онази, която подхранваше гнева ми и го караше да расте като увивно растение.
Обкръжиха ме още искри, когато рижият мъж леко помръдна на земята. Брат му падна, отново мъртъв, след като беше изпълнил онова, което изискваше от него приказката.
– Тъкачката – прошепнах. Сега си я спомних, как я бях следвала като изгубено куче в самото зло сърце на Пущинаците. В приказка, от която исках да се освободя много отдавна. Защото животът ми в нея не беше истински живот, а само приказка.
А когато стана твърде късно, тя ми съобщи, че всъщност няма изход. Но не ми обясни защо: защото приказката се съпротивляваше на опитите да я разрушиш. Искрите-паяци все още се трудеха във въздуха, съединяваха разкъсаните нишки и съшиваха дупките. Те извадиха брадвата от гърба на малкия брат, те поправиха разума ми, а после изправиха на крака спасителя ми и затвориха разкъсванията в плътта му.
Осъзнах, че той не може да умре. Не, и докато се явява като част от приказката. Аз трябваше да го убия, както убих брат му. Защото в тази приказка аз бях чудовището.
Но наистина ли бях аз? Ужас втвърди кожата ми. Жестоките малки искри отскочиха от нея като огнени искри от наковалня. Вкопчих се в този неотстъпващ страх, примесен с гняв. Не можех да позволя приказката ми да свърши по този начин.
Рижият мъж се изправи, но едва се държеше на краката си. Очите му бяха безумни. Той се наведе ниско и повърна тънка жълта струя жълт стомашен сок.