– Трябва да тръгваме – задавено каза, – преди...
Преди това да се случи отново. Застанах между него и трупа на земята. Ако бях чудовище, то поне можеше да съм полезно чудовище.
– Качи се на коня – рекох. Думите излязоха от устата ми неясно, сякаш ми бяха дали упойка.
Грабнах брадвата, която лежеше до мъртвеца. Нишките отново заблестяха и оживяха като разгневена матрица, която се уви около пръстите ми и се впи в кожата ми. Болката отначало беше само дразнеща, но постепенно стана непоносима.
– Качи се на коня – повторих и извърнах лице от горящата кожа на ръката си. – Веднага!
Дишайки тежко, малкият брат се намести на коня – зестрата ми. Трупът на брат му на земята потрепна и се раздвижи, а след това се изправи, като се олюляваше. Движенията му толкова силно приличаха на човешките, че разликата беше плашеща.
Увих пламтящите си пръсти плътно около дръжката на брадвата. Трупът ме гледаше с очи като замръзнали незабравки. И после се хвърли напред.
Долових миризмата му на пот, лед и нещо неопределено, гнило. Замахнах и го ударих. Брадвата се заби в рамото му, издавайки противен звук – като шляпане на ботуш в дълбока кал.
Той погледна брадвата, забита в плътта му, и после отново вдигна глава към мен. Мога да се закълна, че ми се усмихна. Зъбите му бяха малки и сиви. А след това вкопчи ръце в гърлото ми.
Може ли наистина да умреш в приказка?
Може би не.
Може обаче да умреш в един цял свят, създаден за нея, пълен с жестоки кралици, чернооки принцеси и мъже с ръце, създадени за насилие. Да умреш поне временно. Клепачите ми се отваряха и затваряха като криле на пеперуди и главата ми клюмна на гърдите. Трупът отново се разсмя. Извих се в ръцете му и допрях устни до неговите.
Духнах. Но този път не издишах лед. Вдъхнах в него нещо противоположно на леда: горещината и гнева от раздялата с Ела. От това, че съм пленница на приказката и че съм принудена да играя ролята на убийца, наложена ми от далечна разказвачка, която всичко това изобщо не я засяга лично. Направих го, защото една девойка, която се отказва от решителни действия във вълшебна приказка, умира или по-лошо, а девойка, която взима решение, обикновено получава награда.
Моята награда беше вкусът на метал и пот върху устни, подобни на два студени червея. Ръцете на трупа около шията ми рязко загубиха сила и накрая се отпуснаха от двете страни на тялото му. Той издаде ужасяващ стържещ звук като повреден мотор и се строполи на земята. Наведох се и извадих брадвата от гърдите му.
Когато се обърнах, имах чувството, че нося заледена броня, тежка двайсет тона. Треперейки, тръгнах към коня. Той се уплаши от рояка искри, кръжащи около мен, и се дръпна назад. Рижият младеж се наведе над него, закри с длан окото му и ласкаво прошепна нещо в ухото му.
Тъканта на света сега се виждаше ясно – блестящо платно, което се уви около нас и не ни позволяваше да помръднем. Вдигнах брадвата и замахнах, за да разсека нишките, увиснали между мен и коня, но нищо не се промени.
– По дяволите! – изкрещях, паднах на колене и започнах да пълзя към коня. Конят, заобиколен от блестящия, трептящ програмен код на вселената, направи това, за което аз самата мечтаех: изправи се на задните си крака в свещен ужас, хвърли ездача и побягна.
Братът тупна тежко на земята и изстена от удара. Искрите избледняха и угаснаха. Пак останахме само ние – аз, той и мъртвецът на земята. Почувствах, че в стомаха ми става нещо – там отново се събираше лед.
Въздухът пред нас потрепери като лош телевизионен образ и... пред нас се появи кон. Току-що във въздуха нямаше нищо и после изведнъж празното пространство се изпълни с фигура на кон. Беше същото животно, но сега имаше наочници.
– Не – съкрушено каза малкият брат. – Не може да бъде.
Можеше. И беше. Ела, Ела, Елаелаелалалала. Повтарях името, докато то се превърна в непрекъснат болезнен набор от срички в главата ми. Какво означаваше тази дума? Престанах да мисля усилено за това и пронизващата болка зад очните ми ябълки премина.
Няма изход. Не и отвътре.
Студът се разпространяваше в тялото ми като отрова. Пръстите му плъзнаха нагоре към гърлото ми. Скоро щяха да стигнат до черните ми очи. Блестящият въздух избледня до сиво. Не можех да си спомня защо плаче мъжът до мен.
Свлякох се на земята, очаквайки, че около китките ми ще се увие въже.
И внезапно въздухът около нас заблестя като коледна елха. Към нас бързо се движеха два силуета, запалвайки около себе си платното на света.
Млад мъж и по-възрастна жена. На... велосипеди. Двамата караха велосипеди, единият червен, а другият зелен.
– Хвани краката є! – извика младежът. Гласът му беше треперещ и странен, сякаш нещо в гърлото му пречеше. Той имаше тъмна кожа, облак от черна коса и внимателни очи като на животно.