Горещ удар на разпознаване проряза пълзящия лед.
Това беше младежът, който ме преследваше. И не само днес, но и през целия ми живот. И в двора, и в гората, и веднъж дори в тронната зала на баща ми – докато го изхвърлиха. Това беше лицето, при вида на което винаги ме заболяваше главата, а по периферията на зрението ми заблестяваха ярки искри.
Младежът забърза към мен и хвана ръцете ми, опитвайки се да ме вдигне. Докосването му пробуди всичките ми чувства, които веднага изплуваха на повърхността. Инстинктивно започнах да се боря с него, както и със спътницата му – белокоса жена със синя туника, – която се опита да хване краката ми.
– Алиса! По дяволите, Алиса! – Младежът едва успя де се извърне, когато освободих едната си ръка и замахнах с нокти към брадичката му.
И после наистина го познах. Вцепених се толкова внезапно, че те ме изпуснаха на земята.
– Финч.
– Аха. Нямам време да обяснявам, трябва да те измъкнем от тук.
Имах да му казвам нещо. Спомних си, че той е важен, някой, когото познавах в предишния си живот. Пред очите ми пробягнаха дървета, кръв и таван с блестящи звезди.
– Но... ти умря. Нали?
Той наведе глава, за да ме чуе по-добре, и аз видях стар белег на гърлото му – назъбена кафява ивица.
– Не съвсем. Не ли могла... Можеш ли да станеш? Ще бъде по-лесно, отколкото да те нося. Но ако се наложи, ще те нося. Ако забравиш коя си.
– Финч, то няма да ме пусне.
– Имахме време да проверим тези неща. Ще те пусне – със строг глас каза жената.
Зяпнах я учудено.
– Джанет?
Тя се усмихна леко и кимна към рижия брат, който се беше свил безмълвно на земята.
– Той приятел ли е или враг?
– Мисля, че е приятел. Да, приятел.
Джанет му помогна да стане, но той все още не можеше да говори. Блестящите вени на света леко помръкнаха. Вече не ни обграждаха горещи и ослепителни, а тлееха на благоприлично разстояние.
– Какво правиш тук? – попитах.
– Проведох полево изследване – победоносно каза Джанет. – Всички бивши персонажи от приказки, с които разговарях, казаха, че има два начина да разбиеш приказката: или я разплита самата Тъкачка на сюжети, или става някакъв нещастен случай. И в този нещастен случай винаги е замесен беглец, който влиза в приказката в неподходящ момент. От там стигнахме до извода... – Тя млъкна изведнъж и погледна мен и Финч. – О! Но ти не питаше мен, нали?
– Очите ти са изцяло черни, без бяло – каза Финч. Гласът му беше толкова променен, че не можах да разбера какво точно иска да каже. Той докосна с пръсти брадичката ми и изсъска от болка. – Боже, ти си много... Много ледена. Естествено. Но сега нямаме време за това. Качвай се на велосипеда.
Финч много се беше променил от последната ни среща, неясният спомен за която изплува в измъченото ми съзнание. Това момче беше силно и широкоплещесто. Косата му беше по-къса от преди, а ръцете му бяха покрити с белези: тънки ивици, изгаряния и шевове, зашити с груба сребриста нишка. Най-добре от всичко помнех очите му, но сега те изглеждаха много уморени.
Надигнах полата си и се настаних на багажника на велосипеда на Джанет, а рижият младеж се качи при Финч. Двамата човека завъртяха педалите, носейки тежкия товар на два персонажа от приказки. Погледнах през рамо и видях, че конят, който не би трябвало да е там, се разпадна в облак от искри.
Отправихме се към решетка от червеникава светлина. Подготвих се за труден пробив или ослепителна болка при преминаване през стена от огън.
Но когато се приближихме, стената се отдръпна. През цялото време оставаше пред нас, недостижима, и сияеше с ослепителна светлина. Джанет дишаше тежко, докато въртеше педалите. Колелата на велосипеда є се пързаляха в пролетната кал. Минахме покрай горичка, редица разрошени храсти и обсипано със зеленина дърво, което приличаше на плачеща върба. След това отново минахме покрай тях – горичка, храсти, върба. И после още веднъж, докато накрая осъзнах, че гората се повтаря в кръг от само себе си.
Даваха ни възможност да се върнем. Всяка минута на клоните на разцъфналата върба се появяваше една и съща птичка със сини гърди и изпяваше обвинителна песничка от четири ноти.
– Джанет – предупредително извика Финч през рамо.
– Виждам.
– Спри! – изкрещях.
Джанет рязко удари спирачки.
Скочих от велосипеда, извървях няколко несигурни крачки и се обърнах.
– Не ме следвайте.
Оставих ги и тръгнах сама към блестящата стена. Беше безкрайна – мрежа от лъчи, спускащата се от хладното слънце до Пущинаците. Не помръдна нито веднъж и ми позволи да се приближа. Продължих да вървя, докато вече не можех да държа очите си отворени, и после спрях, закривайки очи. Ярката светлина, която ме обливаше, ми се струваше червена през клепачите ми.