Какво би направила Алтея? Жената, която беше построила мост между два свята и ги беше съединила като ръка и ръкавица?
Представих си я как разказва приказка на дъщеря си в тъмната стая – преди години и един цял свят назад. Замислих се за написаните от нея думи, които повтаряха други уста на други континенти, и прорязваха пролуки в стените на света.
– Имало едно време – прошепнах – една девойка, която успяла да се измъкне на свобода.
Светлината през клепачите ми запулсира малко по-ярко. Ако не ми се стори така.
– Имало едно време една девойка, която променила съдбата си – изрекох по-силно. Думите излизаха от устата ми една след друга като мъниста, нанизани на една връв. Като приказка или мост, по който можех да се изкача – нагоре, нагоре, нагоре, като паяка от детската песничка21.
– Тя израснала като бездомна бегълка, защото животът є принадлежал на друго място. – Вдигнах пръсти и почувствах, че ледът в тях се среща с живата топла стена. – Девойката помнела истинската си майка, която останала на Земята – в свят, създаден от частици, елементи и... разум. Не от приказки. И тя разкъсала дупка в тъканта на света, за да намери пътя до дома. Върнала се и живяла дълго и щастливо далеч, далеч от Пущинаците – казах и се замолих. – И студът напуснал тялото є. Тя намерила истинската си майка в света, в който я била оставила.
Бавно, много бавно отворих очи.
В стената зееше дупка. Въздухът около нея светеше слабо като последните блуждаещи искри на фойерверк. Пролуката беше неголяма, подходящият размер за невисока девойка. Протегнах ръка назад и повиках другите.
Спиците на двата ръждясали велосипеда заскърцаха по-близо, но стената не помръдна. Държах ръката си протегната, докато пръстите на Финч се увиха около моите, топли и сигурни. Поведох го и се провряхме през прохода, който бях създала. Джанет и братът от приказката ни последваха.
Прекрачих границата на приказката и почувствах това в зъбите, пъпа и корените на косата си. Рижият младеж зад мен изстена, тежко препъвайки след Джанет. Финч ме прегърна и топлината му размрази студа в мен.
Стояхме в края на недълбока долина, пълна до коленете с мъгла.
Поех си дъх. Въздухът миришеше на дъжд и барбекю. Недалеч от нас малко момиченце се движеше в мъглата, която стигаше до шията му. Зад детето вървеше мъж с бяла тениска. Засмя се, хвана детето и го вдигна на раменете си. На краката на момиченцето имаше стари и очукани ролкова кънки.
Цялото ми тяло беше схванато и полузаспало. Слънцето беше горещо. Бях гладна. Носът ме сърбеше, сякаш бях алергична към нещо, и вонях ужасно. Финч също. Неговата миризма и моята бяха толкова човешки, че изпитах силен копнеж. Рижият младеж вървеше залитайки напред и гледаше всичко с огромни очи. Той непрекъснато поглеждаше назад към дърветата, откъдето бяхме дошли, а след това поглеждаше ръцете си.
Седнах на тревата и се разплаках. И мога да се закълна, че почувствах как сълзите измиват блестящата чернота от очите ми.
– Ти ме спаси – казах, когато отново бях в състояние да говоря.
– Опитвах се – отвърна Финч. – Но мисля, че ти свърши работата.
Поклатих глава, мислейки за коня, който се появи изневиделица.
– Не, аз бях твърде... Години наред живях в приказката. – Цялата приказка премина пред очите ми като детска въртележка. Студената кралица, далечният крал, моите тъмни пристрастия... – Колко време мина?
– Не знам колко време бяхме тук – тихо каза Финч. – Времето не работи линейно, затова никой не си прави труда да го изчислява.
– Как остана жив?
– Младежът, който преряза гърлото ми, се връщаше в неговата приказка, и ме хвърли недалеч от село на бегълци. Остави ме да умра. И за малко не умрях, но ме взеха и ме лекуваха. Оздравяването продължи известно време.
– Ами Джанет?
– Бързо открихме, че имаме обща позната – каза тя. – Научихме какво се е случило с теб и решихме, че можем да ти помогнем малко. Идеята беше негова. – Джанет погледна Финч. В очите є се четеше майчинска гордост, която накара сърцето ми да подскочи като шамандура в развълнувано море.
– Вие бяхте там – рекох. – През цялото време. Движехте се по периферията и се стараехте да привлечете вниманието ми, за да ви забележа.
Финч се засмя.
– По дяволите, Алиса. Знаех си, че в края на краищата ще ме видиш. – И смехът му се беше променил, и сега звучеше като смях на мъж, трепет под белега на гърлото му. Това ме смути.