– Хей!
Мъжът с бялата тениска ни беше забелязал и ни махаше с ръка от морето от мъгла. Той внесе дъщеря си в една от къщурките, сгушени една до друга на издигащата се страна на долината, и после се затича към нас. Спря, но на разстояние.
– Щастливо пътешествие – предпазливо каза мъжът.
– Имаш ли вода? – попита Джанет. – А храна? Те се нуждаят от това. – Тя посочи мен и рижия младеж.
Лицето на мъжа се проясни и той се усмихна.
– И аз съм бивш персонаж от приказка – каза той.
– Как разбра... – започнах.
– По дрехите. И по миризмата. На изгоряла коса и... знаете... – Мъжът неопределено размаха ръка във въздуха. – Мириса на магия. – Той беше красив. Преди двайсет години би могъл да бъде принц на някое кралство. Или отровител. Пущинаците не разказваха добри приказки.
Мъжът ни донесе ведро вода и аз пих чаша след чаша, докато коремът ми се поду. Рижият младеж не пророни нито дума, докато също не утоли жаждата си. Той гълташе шумно и оставяше водата да тече по брадичката му.
– Усещам вкуса – най-после каза. – Сладък и... прашен. Като камък. Ти чувстваш ли го?
Знаех какво има предвид. Всичко, което ми се беше случило да изям и да изпия в приказката, бледнееше пред електрическия вкус на тази речна вода.
– Да. Чувствам.
Мъжът отново погледна ръцете си, движейки пръстите си във въздуха като луд.
– Виж това. Това съм аз. Аз го правя. Всичко това е мое. – Той ме погледна, внезапно разтревожен. – Всичко свърши, нали? Повече никакви приказки? Никакво умиране?
Видях, че Джанет стои до рамото ми и изгаря от желание да започне да задава въпроси. Нарочно не є обърнах внимание. Нито на Финч. Гледах само човека, който заради мен се беше отправил в друг свят и да ми предаде дарове, които спасиха живота ми в Гората по средата на пътя.
Очите му бяха лешникови и бузите му бяха осеяни с големи лунички. Главата ми се завъртя от тези детайли. Наистина ли Тъкачката го беше създала такъв? Тя ли беше решила да добави малко повече кафяво в лявото му око? Тя ли беше измислила моята любов към меда?
– Защо ме отведе тогава? – попитах. Постарах се въпросът ми да прозвучи кротко.
Той се усмихна леко, гледайки някъде вътре в себе си.
– Направих го заради нея. Заради крадлата.
– Крадлата? Имаш предвид... Ела?
Мъжът изля чаша вода върху косата си и вдигна лице към бледото слънце.
– Преди да открадне теб, тя искаше да открадне мен.
Охо! Майка ми беше прекарала сама с Алтея четиринайсет години в „Лешниковата гора“. Но се оказваше, че не е била съвсем сама, не и толкова близо до Гората по средата на пътя.
– Но ако ти... ако си я обичал. Защо искаше да ме отнемеш от нея?
– Исках да є помогна. И на теб. И на себе си, разбира се. Ти никога нямаше да успееш да се освободиш, ако не беше разбила приказката отвътре. Прав съм, нали? Ти никога не си била истински свободна?
Поклатих глава. Чувствах изумление и пустота, докато гледах този непознат, когото майка ми може би беше обичала. Никога нямаше да стигна до основите на онова, което Ела беше пожертвала заради мен. Никога нямаше да узная всичките тайни на живота, който тя беше загърбила, за да избяга с мен.
– Е, какво ще правиш сега? – попитах с дрезгав глас. – Ще се върнеш ли в гората да я намериш?
Той ми се усмихна – усмивка, която струва много. Изглеждаше достатъчно млад, за да е студент. Глупавото ми, копнеещо сърце се сви, когато си спомних, че когато бях малка, си представях, че той е моят баща.
– Изживях твърде много животи от времето, когато я обичах – каза той. – И твърде много пъти умрях. Това не минава така леко... Оставя отзвук.
Оставя отзвук. Щеше ли да бъде същото и с мен? Още преди приказката имаше безумни, пронизителни моменти, когато Пущинаците гръмко пееха в кръвта ми и се питах дали да не остана в тях завинаги. Дали някъде там, в другия свят, Ела вече не е умряла. Може би принадлежах на Пущинаците, където костите ми растяха през нощта, очите ми бяха черни езера и клетките ми бяха направени от същата странна материя, от която бяха съставени дърветата, водата и земята?
Сега обаче почувствах сърбеж под кожата си. Някъде много далеч стрелки на часовник отброяваха последните дни от живота на майка ми. Нямаше значение дали са минали седем или седемдесет години. Трябваше да я намеря, където и да беше. Тя заслужаваше да види каква съм станала – бивш персонаж от приказка, а не просто открадната.
Извърнах поглед от младежа с рижата коса.
– Къде се намира границата на света?
Красивият мъж учтиво беше отстъпил назад, докато ние разговаряхме, и се преструваше, че не ни чува. Сега лицето му се затвори като стиснат юмрук. Той посочи неопределено някъде към земята, простираща се отвъд долината и Пущинаците.