– Не знам какво ви чака там – каза непознатият, – но щастливо пътешествие.
Обърнах се към Финч:
– Време е. Да тръгваме.
Лицето на Финч изразяваше нежност и съжаление. Джанет докосна ръкава на рижия младеж и деликатно го отведе настрана.
– Алиса – започна Финч.
Изведнъж ме озари прозрение. Трябваше да се досетя.
– Ти няма да дойдеш с мен, нали?
Той въздъхна, хвана ръката ми и тръгна с мен в мъглата, която се виеше около коленете и бедрата ни и по-нагоре. Докосването є беше нежно и гъвкаво, сякаш по кожата ми пълзяха влажни листенца на цветя.
Колкото и време да беше изминало в този или в другия свят, Финч се беше променил. Беше пораснал. В периферията на моята приказка, в жестокия измислен свят. Но не само там беше минал целият му живот – останалото си време той беше прекарал с други бегълци. Представих си го в бара на бегълците, как се влюбва в някое земно момиче. Тя сигурно имаше усмивка без сенки в нея и идеални джинси.
С всяка изминала минута се чувствах все повече човек.
– Няма да се върна – каза Финч, най-после отговаряйки на въпроса ми.
– Защо?
– Защото винаги съм искал това. Разбира се, не на такава цена и по такъв начин. Всичко трябваше да се случи другояче. Алиса, не трябваше да има сделка с дявола. – Гласът му изведнъж прозвуча успокояващо несигурен.
– Знам. Но ти компенсира за това, не мислиш ли?
– Надявам се – сериозно отговори той. – Но нямах предвид само сделката. Исках да видя нещо цяло, от началото до края. И живях тук, в този свят, достатъчно време, за да го разгледам. Не целият е лош. Прекрасен е. И странен. И по-голям, отколкото мислиш. Алиса, има цял океан. И ледени пещери... О, но ти знаеш това. Чух, че в планините има езера, дълбоки стотици метри и прозрачни като стъкло.
– Обичайните глупости от вълшебни приказки.
– Да – засмя се Финч. – Глупости от вълшебни приказки.
– И има момиче?
Той се усмихна толкова мило, че едва не умрях от неудобство.
– Може би. Но повярвай ми, не бих оставил целия свят само заради едно момиче.
– О, би го направил – казах и наистина го мислех. Финч беше пораснал и бе станал мъж, който би направил дори повече за някоя, която обича.
По дяволите, той беше направил неизмеримо много за мен.
– И какво да правя сега?
– Отиди да намериш Тъкачката. Не би трябвало да е трудно. Тя сигурно вече действа, от момента, в който приказката се разруши, и идва насам. Разчиства бъркотията и те търси.
Аз самата съм бъркотия, нищо повече. Ето това исках да кажа. Но замълчах. Финч заслужаваше нещо по-добро от самосъжалението ми. Имах чувството, че той е станал твърде възрастен за подобни глупости.
Когато се върнахме при останалите, Джанет измъчваше рижия брат с въпроси за първото му бягство и моето отвличане.
– Научил си се да караш кола и това не те е убило – успокояваше го тя. – Ще се справиш прекрасно без всякакви приказки. На кого са нужни приказки?
Той кимаше покорно и нервно трепереше от неувереност. Разбирах го – животът без пътеводна карта беше сложно нещо.
Джанет обърна към нас суровите си очи.
– Отиваш да търсиш своята страна?
– Ще дойдеш ли с мен? – попитах импулсивно, макар да знаех, че тя ще откаже.
Но все пак, когато тя отказа, макар и учтиво, малко ме заболя. Трябваше да предприема сама това пътуване.
Прегърнах Джанет и стиснах ръката на рижия младеж. След това застанах пред Финч, без да знам какво да направя. Той разпери ръце и ме прегърна и последният парещ кристал лед в мен се разтопи завинаги.
Бях гладна и толкова уморена, че земята се люлееше като морски вълни под краката ми. Нямах си доверие обаче да спра сега и да си почина. Качих се на червения велосипед на Джанет и се отправих към края на света.
21. Авторката има предвид песничката Incy Wincy Spider, за паяк, който пропълзял в тръба, но дъждът го изхвърлил. Слънцето изсушило дъжда и паякът отново изпълзял нагоре. – Б. пр.
30.
Земята отвъд долината беше неравна и тревата беше осеяна с камъни, които колелото на велосипеда ми закачаше и обръщаше. Небето беше пъстро синьо, на петна, а слънчевата светлина – някак неестествена. Известно време карах покрай поток, който течеше, но не издаваше звук. Минах покрай каменна кариера и по мост, не по-широк от автомобил, който се простираше над толкова дълбока пропаст, че не видях дъното. Земята и небето тук изглеждаха някак незавършени, нахвърлени набързо скици на неспокойна четка. Въздухът беше гъст и тих. Минах по тясна пътечка в гора от тъмни ели, които движеха клони и поразително миришеха на дъжд върху горещ асфалт. След елите започна черен път с безкрайни равнини от двете страни. Далеч отпред, на хоризонта, съзрях блестяща линия. Океан ли беше? Подуших въздуха, но не долових мирис на сол.