Въртях педалите, докато водата в стомаха ми престана да се плиска и отново ожаднях. Когато стигнах достатъчно близо, за да видя водата по-ясно, видях, че това е пустиня от искрящ пясък. На границата на пустинята седеше Тъкачката на сюжети. Изглеждаше така, както когато я видях за пръв път. Сега обаче беше облечена с кукленска рокля и клин. До нея имаше паднал син велосипед. Тя пиеше нещо от пластмасов термос и вдигна глава едва когато спрях пред нея.
Тъкачката присви очи и наклони глава на една страна.
– Ти разби твоята приказка. Вече не си струва да се разказва.
– Приказката никога не е била моя – казах. – Беше твоя.
– Надявам се, че не си дошла да търсиш отмъщение?
Мисълта ме накара да се почувствам безкрайно уморена. Поклатих глава.
– Това е хубаво. – Тъкачката стана и изтръска пясъка от клина си. – Не мога да ти обещая нищо за това какво ще намериш там. Времето тук работи...
– По-различно, отколкото мисля. Знам. – Слязох залитайки от велосипеда и застанах пред нея. Коленете ми се огъваха от умора.
Съществуваше ли някакъв правилен начин да се сбогуваш със създателката си? С тъмничарката си? С жената, която ме беше изпратила обратно в моята тъжна и безкрайна приказка толкова лесно, колкото можеш да изгониш оса през отворен прозорец?
Тъкачката се усмихна на смущението ми и ме поздрави, като вдигна два пръста в знака на победата, като момиче в стар филм.
Предположих, че не е необходимо да се сбогуваме. Обърнах се, знаейки, че очите є ще бъдат последното нещо, което ще запомня, когато всички други спомени за този свят станат плоски като снимки.
Стъпих върху блестящия пясък на самата граница на Пущинаците.
Пясъкът беше горещ като жарава. Горещината изгори ходилата ми и после цялото ми тяло. Болеше по-лошо от искрите-паяци. Поех си дъх, за да изпищя, но болката вече преминаваше. Блестящият бял пясък потъмня, а после от него поникнаха стръкове и се превърнаха в трева. Погледнах напред и видях около един акър избуяла ливада, простираща се до порутена къща. „Лешниковата гора“.
Малка част от мен, която още не се беше уморила да чувства нещо, изпита страх. Колко години бяха минали, че имението се беше превърнало в развалина? Отдалеч изглеждаше живописно, но колкото повече се приближавах, толкова по-ясно виждах разрухата. Величествената къща имаше такъв вид, сякаш беше израснала от земята, която се опитваше да си я вземе обратно. През счупените прозорци растеше бръшлян, а стъпалата бяха обрасли с трева. Плувният басейн приличаше на жабешко блато и вонеше още по-лошо.
Стигнах до стъпалата, надигнах полите на роклята си на принцеса и изритах окъсаните си пантофки. Приближих се до вратата и почуках.
Чаках дълго, но никой не отвори. Вратата беше заключена. Можех да вляза през някой прозорец, но нямаше смисъл. Стрелките на лудия часовник на „Лешниковата гора“ вече бяха завършили своя бяг. И ако беше извадила късмет, Алтея вече беше мъртва.
Но аз не търсех нея.
Портите на „Лешниковата гора“ ме въведоха обратно в обичаен свят. Нямаше пропаст, нито горичка с блестящи дървета. Тръгнах боса по горския път. Усещах под ходилата си всяко камъче, всеки лешник и всяка вейка. Шофьорите на първите няколко коли намалиха скоростта, докато минаваха покрай мен, за да ме огледат – девойка с окъсана дълга рокля и разпуснати коси, падащи до средата на бедрата ми. Но никой не спря. По външния вид на колите се опитах да определя колко време е минало, но не успях. Поне все още не бяха изобретили летящи автомобили.
Най-после покрай мен мина миниван, спря и се върна назад. Зад волана седеше стара жена със забрадка върху побелелите си коси. Тя смъкна стъклото откъм пасажерското място и ме погледна.
– Боже, защо си с толкова прекрасна рокля в гората?
Бях забравила как се разговаря с обикновени хора и не можех да намеря думи. Помъчих се да се усмихна насърчително: „Не се страхувай от мен, стара жена, няма да ти сторя нищо лошо.“ Видът ми сигурно беше ужасяващ. В края на краищата, съвсем до неотдавна бях чудовище от вълшебна приказка.
Жената изсумтя.
– Не е необходимо да ми се зъбиш. Или си се изгубила по време на карнавал, или историята ти е много по-интересна, но така или иначе...
– Нямам история – прекъснах я с глас, който прозвуча като изскърцване на ръждясалата панта.
– Добре, добре. Е, искаш ли да те закарам някъде или не?