Поклатих глава, а после размислих и кимнах. Бавно заобиколих грозния миниван и се качих. Лампите на таблото мигаха като очи на насекоми и въздухът вътре не приличаше на нито една миризма на земята и небето. „Това е мирис на нова кола – спомних си. – Продължавай, спомняй си, Алиса.“
– Благодаря – смутолевих с пет минути закъснение.
– Мили Боже, как вониш – ужаси се жената. – Отвлякоха ли те? Избяга ли? Да те закарам ли в полицията?
– Коя година е сега? – изтърсих неволно.
Тя отвори широко очи от изумление.
– Горкото дете. Не знаеш ли?
Жената ми каза годината и аз затворих очи, когато чух думите є. Две години. Бяха изминали две години, откакто бях влязла в „Лешниковата гора“. Това беше и по-хубаво, и по-лошо, отколкото би могло да бъде. В гърдите ми се смесиха облекчение и ужас, които ме накараха да се разтреперя. Щом веднъж се разтреперих, не можах да спра. Паниката ме обгърна като голяма ръка и аз се предадох.
Когато бях малка, се опитах да вървя по тясната ограда на детската площадка като по опънато въже. Накрая се подхлъзнах и паднах по корем. Ударът изкара въздуха от белите ми дробове и аз издадох пронизителен хриптящ звук, който накара другите деца да се разпръснат.
Примерно така звучеше гласът ми и сега. Не можех да дишам и не можех да спра да издавам тези ужасни звуци. В съчетание с дрипавите ми дрехи това страшно изплаши жената зад волана и тя започна да кара като ненормална, като в същото време звънеше на някого по телефона си и се дръпна до стъклото, отдалечавайки се от мен колкото е възможно. Измина цяла вечност и миниванът най-после спря на паркинг пред бензиностанция и закусвалня, където вече чакаше линейка на „Бърза помощ“.
Когато парамедиците отвориха вратата от моята страна и посегнаха към мен, млъкнах. Те се стреснаха и се дръпнаха назад, но после ме хванаха и ми помогнаха да сляза.
– Можеш ли да ми кажеш името си? – любезно попита единият. Приличаше на Харолд, само че кльощав.
– Ела Прозерпина – изрекох отчаяно.
– Добре, Ела, можеш ли да вървиш сама? Постарай се да раздвижиш коленете си.
– Не, Ела е майка ми. Аз съм Алиса. Алиса Крю. Алиса Прозерпина. Аз съм Трижди-Алиса.
Парамедиците се спогледаха над главата ми и ме внесоха на ръце в линейката.
Някак успях да заспя по пътя. Когато се събудих, бях с чист син болничен халат. Потреперих от отвратителната миризма, разсъних се окончателно и осъзнах, че вонята се разнася от мен. Струваше ми се, че от момента, в който заспах, бяха изминали още две години.
Поех си дълбоко дъх, готова да изкрещя от панически страх, когато я видях да седи и да дреме на болничен стол до леглото ми. Главата є беше клюмнала на гърдите, а в черната є коса се виждаха бели кичури. Беше с черен суичър с качулка, черни джинси и напуканите каубойски ботуши, които помнех от ранното си детство.
Моята майка. Ела Прозерпина.
31.
Надигнах се и седнах в леглото. Изчаках световъртежът да премине и провесих крака на пода. Мускулите ми бяха схванати и изтръпнали и работеха странно, сякаш бяха отвикнали да действат, но хладният линолеум отчасти успокои горещото пулсиране в ходилата ми.
– Ела – прошепнах. – Мамо.
Тя рязко вдигна глава и шумно си пое дъх през носа. Усмихна се, когато ме видя, а после ахна и очите є се напълниха със сълзи. Скочи, прегърна ме с две ръце и ме притисна в обятията си толкова силно, че ме заболя.
Наплакахме се и се нагледахме в лицата си. Преброих новите бръчици в ъгълчетата на очите є и белите є кичури и реших, че мога да преживея загубата на две години.
– Ти вече знаеш, нали? – попита Ела. Очите є нервно се взираха в лицето ми.
– Какво да знам?
– Коя съм аз... и какво направих. Че всъщност не съм твоя...
– Ти си моята майка – прекъснах я, изричайки думите като тържествен обет. И ги повтарях, докато тя ми повярва.
Измина много време. Лекарите дойдоха да ме прегледат, Ела изгони полицай, който искаше да вземе показания от мен, а аз като диво куче изгълтах съдържанието на болничния поднос с вечерята и половината съдържание на автомата за закуски. И накрая, след всичко това, Ела ми разказа нейната част от историята.
Пущинаците я отвлекли от жилището на Харолд и я завели в мрачен, безлюден апартамент-ателие в Бронкс. Нямало телефон, нито пожарна стълба или съседи и никакъв начин да разбие прозорците или вратата. След три страшно огладняла, раздрала гърлото си от крясъци и за хиляден път се опитала да отвори външната врата.
Вратата се отворила. Никой не я пазел и никой не спрял Ела, когато слязла по стълбите четири етажа и излязла треперейки на улицата. Отишла в апартамента на Харолд, но портиерът се обадил на ченгетата. Една приятелка от бившата є работа като сервитьорка є дала дрехи и малко пари. Кредитната карта на Ела била блокирана, а в старата є карта, която имала, преди да срещне Харолд, били останали съвсем малко пари. Ела продала бижутата, които носела на себе си, и също като Финч и мен, наела кола и се отправила към „Лешниковата гора“.