Но Гората по средата на пътя не я пуснала да влезе. Ела живяла първо в мотел, а после си намерила квартира над фризьорски салон в Бърч – от всички възможни места там. Работела в закусвалня, а през свободното си време обикаляла из гората и търсела вход. Изминали месеци без проблясък на късмет и надежда до деня, в който аз излязох от гората и казах на парамедиците името є, преди да им кажа моето.
Ела не видяла никаква следа от Пущинаците, нито в гората, нито извън нея. Дните є на лош късмет свършили след моето изчезване – въпреки че тя, разбира се, не се изрази така. Но беше очевидно, че є е било тъжно, че не е могла да проникне в Гората по средата на пътя.
– Може би сега съм твърде стара за това – каза Ела. – Може би така става.
– Това не е „Питър Пан“ – възразих твърдо. – Това е свобода.
Тя ме погледна в очите и ми се усмихна.
– Всичкият лед е излязъл от теб – каза Ела. – Дори онова малко парченце, което винаги съм виждала на дъното на очите ти. Моето сърдито момиче.
Не можах да повярвам, че това може да я огорчи, но с изумление видях, че я огорчава. Е, поне малко. Сега се ядосвах много по-трудно, станах по-внимателна и разсъдлива. Не живеех така, сякаш всеки ден е фитил, който трябва да бъде запален, изгорен и забравен.
Двете заедно измислихме за полицията съшита с бели конци история за амнезия. Лицето ми няколко пъти се появи в новините. Властите ми казаха, че ще се свържат с мен, когато открият някаква улика какво точно се е случило с мен.
Бях у дома от две седмици, когато Ела ми разказа останалата част от историята си. Тя не открила Пущинаците по време на странстванията си, но намерила „Лешниковата гора“. Не вълшебното имение, из което се бях разхождала аз, а голяма порутена къща, пълна с котешки изпражнения и счупени прозорци. Влязла вътре и намерила Алтея в кабинета є, умряла преди няколко дни.
Ръцете є се разтрепериха, докато разказваше.
– Когато първия път помислих, че тя е мъртва, реших, че лошият ни късмет е свършил. През цялото време мислех, че Алтея е виновна и че тя изпраща Пущинаците при нас, за да те върнат. И през ум не ми минаваше, че...
Вината е в мен. И през ум не є беше минало, че виновната съм аз – тъмната магия в мен влачи Пущинаците със себе си след нас и ни дърпа назад като риба, уловена на въдица.
– Научих урока си – продължи Ела. – Когато става въпрос за смъртен случай, не вярвай на писмо. И не бягай от наследството си.
Оказа се, че имението „Лешниковата гора“ е наше, както си мечтаех, когато бях малка. Ела го продаде на жена, която искаше да създаде там почивен дом за писатели, и ни купи хубав апартамент в Бруклин.
Тя пак си намери работа като сервитьорка, а аз зареждах рафтовете в магазин за хранителни стоки, а в свободното си време се преструвах, че обмислям план да се върна в училище. По документи бях на деветнайсет и Ела не искаше да ме притиска.
Но безсъдържателните дни, всичките прекарани на едно място, ме направиха неспокойна. Разхождах се с часове, от Бруклин до Манхатън и обратно или надолу, до Кони Айлънд. Започнах да препрочитам книгите, които по-рано харесвах – всичките онези издания с меки корици, взети от евтини магазини, миришещи на мухъл, от разпродажби и рафтове в библиотеки. Книги, които взимах със себе си и изгубвах някъде по пътя.
Когато препрочитах „Момче, сняг, птица“, аз си спомних за Айова Сити, където с Ела живеехме в тясна сглобяема къща на няколко преки от работническо общежитие. „Подвижният замък на Хоул“ предизвика в мен асоциации за преустроения в жилище хамбар в Медисън, където прекарахме три самотни месеца след ужасяващия финал на живота ни в Чикаго. Докато четях, спомените се завръщаха в мен като букви, написани върху замъгленото стъкло на прозорец, които отново се появяват, когато духнеш върху тях. В един мразовит февруарски ден взех със себе си на ферибота за Лонг Айлънд две бири и по целия път, докато порехме водата, четох „Мъдро дете“. Затварях очи и си спомнях червените цветя, които растяха около стаята ни в мотела в Лос Анджелис, когато бях на десет. След това отварях очи, изплезвах език и ловях нюйоркските снежинки. Вкусът им беше отвратителен и песъчлив като дъжд от химични вещества.