Заспивах в своя собствена стая, но често се будех до Ела, която ме прегръщаше и заравяше ръце в косата ми. Бях обръснала дългата си заплетена коса, когато излязох от болницата, и сега косата ми растеше мека и по-тъмна от преди. Като на Ела.
– Ш-шт – шепнеше тя, както правеше винаги, когато ме успокояваше. – Всичко свърши. Вече свърши.
Веднъж в парка „Хай Лайн“ срещнах Одри. Тя напълно беше променила стила си: бронзант на лицето, изправена с преса, прилепнала за главата коса, алено червило и късо двуредно моряшко палто от дебел плат. Хареса ми. Приличаше на Ейми Уайнхаус, облечена като Жаклин Онасис.
Седнахме на шезлонги на слънце и си поделихме цигара – френска, от кутия в стил поп арт. Тъй като Одри си беше Одри, тя не попита за Ела, нито как съм аз или изобщо какво е станало с нас, откакто баща є насочи пистолет към мен и ме изхвърли в дълга, студена нощ, пълна с опасности, по-лоши от улични крадци.
Бях є много благодарна за това.
Одри се усмихна, когато се закашлях от сладникавия вносен дим, гледайки ме през тъмните си очила „Фенди“.
– Вече не си толкова сприхава, а?
Хванах се за тази ценна информация за това как съм изглеждала отстрани преди две години.
– Бях ли сприхава? Когато живеехме заедно?
– По дяволите, ти беше направо плашеща. Знаеш го. Приличаше на обладана от зли духове порцеланова кукла. – Тя ме погледна над слънчевите си очила. Очите є бяха очертани като на богинята Изида. – Сега изглеждаш малко... Знам ли. Объркана?
– Как е Харолд? – попитах, сменяйки темата.
– О, добре е. Пак е влюбен. Както винаги. Как е Ела?
Замълчах, гледайки как цигарата тлее в ръката ми. Да, наистина, как е Ела?
– Всичките є проблеми се решиха – отговорих най-после. – Всичките онези гадости с... Всичките онези страшни гадости. Свърши с тях.
– Хубаво – каза Одри, явно приключвайки с тази тема. Грабна цигарата от пръстите ми и дръп-
на за последен път, а после я угаси и я пъхна в джоба си. Прегърна ме на раздяла – или по-скоро докосна с ръце лактите ми – и тръгна, без да се обърне назад.
Знаех, че не трябва да го правя, но въпреки това минах покрай дома на Елъри Финч и погледнах нагоре, към прозореца на стаята му. Той, разбира се, беше изчезнал по същото време като мен, но баща му сигурно беше решил, че е избягал. Доколкото знаех, дори не го бяха обявили за издирване. Може би семейството му беше наело частен детектив. Или пък не се интересуваха особено много от сина, както той самият казваше. Но не вярвах в това. Не разбирах как е възможно човек да не обича Елъри Финч.
Понякога сънувах. В сънищата ми с него правехме неща, които не бяхме успели да направим в реалния живот – разхождахме се из паркове и се държахме за ръце в книжарници. Веднъж се събудих от сън, в който бяхме нагазили във вода до коленете, и осъзнах, че сега мога да си представя Финч, без да си спомням сцената с неуспешното му убийство. Тя се беше разигравала многократно пред очите ми и накрая окончателно беше избледняла.
Мислех, че мога да продължа така цяла вечност – да събуждам стари спомени с помощта на книгите и да бродя по света в полусън, сякаш съм слънчасала. Но в един прекрасен ден, след като от възвръщането ми у дома беше изминала малко повече от година, случайно видях Джанет и Ингрид, които пиеха айскафе пред кафене в Ист Вилидж.
Ококорих очи, които едва не изхвръкнаха от очните ми ябълки. Спрях толкова рязко, че някаква жена зад мен блъсна в петите ми детската количка, която буташе. Бързо се дръпнах от пътя є и смутолевих някакво извинение, без да откъсвам очи от лицето на Джанет. Тръгнах към нея с протегнати напред ръце като зомби, сякаш очаквах, че видението ще изчезне.
Джанет изглеждаше щастлива, че ме вижда, но не особено възторжена, сякаш срещата ни беше приятна изненада, а не сеизмичен трус в реалността, както тя си я представяше.
– Изглеждаш много по-добре без вледеняването – отбеляза, стана и хвана ръцете ми. Ингрид ми кимна хладно под козирката на бейзболната си шапка с емблемата на „Метс“.
– Но как... Какво направихте...
– Ш-шт. Седни. Изяж нещо. Ингрид? – Акцентът є беше повече британски, отколкото го помнех. По-малко... от Пущинаците.
Ингрид без желание ми даде мазно кексче, увито в пергамент. На вкус кексчето беше като мокър пясък, но се почувствах по-добре, когато го изядох.
– Как дойдохте тук? – попитах, когато отново бях в състояние да говоря.
Джанет бръкна в пазвата си и извади плосък портфейл на връв, като портмонетата на колани, които носят стариците, когато отиват на почивка в големи градове. Предположих, че те са дошли именно за това тук. Джанет обаче не извади пачка пътнически чекове или банкноти, а тънка книжка.