Корицата беше от зелена кожа, щампована в златисто. Най-отгоре пишеше ПАСПОРТ, а отдолу – Пущинаците. Между надписите имаше цвете като онова, татуирано на рамото ми. Взех документа внимателно, сякаш можеше да се изпари, и го разгърнах. Вътре имаше множество печати, някои с дати, в които имаше смисъл, а други – без никаква логика. Повечето изобразяваха врата, но имаше печати и на кораб, на влак, а един – на стилизиран ботуш. Имената на местата бяха непознати за мен и ми се сториха толкова странни, че се изплъзнаха от паметта ми, преди да се замисля за тях.
Не се бях усмихвала толкова широко от няколко седмици.
– Още врати. Открила си ги.
– Не работих сама – скромно отвърна Джанет. – В самия край започнаха да се смесват разни групи бегълци. Някои от тях знаеха трикове, които не ми бяха известни – от правилната работа с документацията зависи повече, отколкото мислиш.
– В самия край? На какво?
Джанет грабна паспорта от ръцете ми, пъхна го в портфейла и го прибра в пазвата си.
– В последно време нещата в Пущинаците не вървят особено стабилно. Боя се, че поставихме началото на нова тенденция. Една разбита приказка поражда друга. Ти не беше единствената обречена принцеса, която искаше по-щастлив край.
– Почакай. Била съм обречена? Какъв щеше да бъде краят ми? Така и не разбрах.
– Мисля, че е по-добре да не знаеш. Не искам да породя сбъдващи се от само себе си пророчества или други подобни. Накратко, онзи свят не е същият без приказките, на които се държеше. Нещата станаха малко... неясни.
– Аз едва не пропаднах през изтъняло място – обади се Ингрид.
– Да – потвърди Джанет. – Тя затъна до коленете в земята. Под краката є имаше само черно пространство и звезди и проклетата приказка продължаваше да се опитва да съшие отвора и да я изтласка от света. Но успяхме да я измъкнем и всичко стана добре, нали, Ингрид?
Ингрид направи гримаса, която показваше, че съвсем не всичко е станало чак толкова добре.
– А Финч... Той върна ли се с вас?
Чертите на лицето на Джанет омекнаха.
– Не. Това момче смята да изследва още много светове. Невинаги се раждаме в подходящия за нас свят, нали?
Не знаех колко отчаяно искам да видя Финч отново, докато за пореден път в живота си не разбрах, че никога повече няма да го видя.
– Не знам коя съм без това – казах импулсивно. Изрекох го така, сякаш споделих срамна тайна.
– Без Пущинаците ли? Но ти отдавна не си се връщала в тях, нали?
– Без леда.
– А! Е, ти не си първият бивш персонаж, който се чувства така. Сякаш са изсмукали през сламка половината от теб, нали?
Наистина имах такова чувство.
– Какво да правя? – попитах отчаяно.
Джанет докосна бузата ми и после написа нещо на една салфетка. Адрес, дата и час.
И така се озовах в ухаещия на индийски благовония кабинет на психотерапевт на Трийсет и шеста улица. Самата лекарка я нямаше – тя започваше работа чак по обяд, пък и сега беше десет часът в неделя, – но стаята вече беше пълна до половината с посетители с особени лица. Жестоки черти или красиви, изящни. Безумни очи като на серийния убиец Чарлс Менсън, кървавочервени устни, напукани и разкървавени от прехапване. Забелязах, че две трети от присъстващите в приемната имат никотинови лепенки и почти всички са с татуировки. Татуировки на спомени – части от флората на Пущинаците, кинжал, капещи сълзи или чаша. Или врата.
И погледите на всички ни бяха празни. Вакуум, който чакаше да бъде запълнен. Тук имаше и чистокръвни хора – бегълци, които бяха живели в Пущинаците твърде дълго и сега не знаеха какво да правят със себе си на Земята, но повечето бяхме бивши персонажи. Когато техният свят – нашият свят – се беше разпаднал, те идваха тук.
Бегълците от Пущинаците се събираха да разговарят в кабинета на психотерапевта един път седмично, в неделя. Пиеха кафе. Споделяха болките си. За много от тях това беше последната спирка преди затвора или клиниката. Най-жестоките – от рода на Краля на трънаците – вече бяха напуснали нашия кръг. Те се сливаха с тълпата и се криеха там, където можеха да нанесат максимални вреди, или бързо умираха. Когато един цял свят загива, той не го прави без конвулсии. Чувствах се чужда и в тази общност, но всички се чувстваха така. В този живот често ми се беше налагало да седя на маси за обяд с неприобщени, саможиви хора и чувството ми беше добре познато. Всеки от нас беше отделен остров и всичките заедно съставлявахме разпокъсан и объркан архипелаг.
На работа нареждах на рафтовете опаковки със зърнени храни, орехи пекан, разтворими сокове и пудра захар, а през нощта се опитвах да остана в собственото си легло. Продължих да чета – това ми помагаше да запълня празнотите в паметта си и позволявах на Ела да разресва косите ми с къна. В неделя пиех скапано кафе и слушах историите на бегълците и пустотата ми постепенно започна да се запълва. Спомените ми ставаха все по-плътни. Строях от тях скеле, за да изградя реалния си живот.