– Току-що повърнах, толкова е евтина – казах є.
– Може да я заложим, ако срещата се окаже провал – отвърна Ела и приглади роклята на ханша си. Очите є блестяха странно, докато се оглеждаше в огледалото. Сетих се за това по-късно, когато тя се прибра вкъщи със същия блясък на безименния си пръст: пръстен с огромен скъпоценен камък.
Споменът ми за онази нощ е разпокъсан, киноекран, изпълнен с непрекъснати смущения. Блясъкът на пръстена се заби в окото ми като парче от дяволско огледало и гневът ме завладя. Помня огорченото лице на Ела, когато трясна вратата на банята между нас, и треските евтино дърво, когато избих с ритник долната част. Помня вкуса на уискито с мед, когато на сутринта мама лекуваше гърлото ми, което ме болеше от крещенето предишния ден, и горещата пелена от тъга пред очите ми, когато видях, че Ела все още носи пръстена.
Жената, която се омъжи за Харолд шест седмици по-късно, не беше майка ми. Но жената, която го правеше нещастен сега, много повече приличаше на Ела, която познавах, събуждаща се от дълъг сън.
Шофьорът на Харолд спря пред „Уайтчапъл“ и стомахът ми се сви както обикновено. Одри пусна телефона в чантата си и изскочи от колата толкова бързо, че беше погълната от група богати момичета, когато аз стъпих на тротоара.
Бях прекарала целия си живот като новото хлапе и това не престана да бъде гадно. Нямаше значение дали започвах началното училище на някое затънтено място или предпоследния клас в „Уайтчапъл“ – елитната академия в Горен Ист Сайд, за която плащаше Харолд. Където и да отидех, учениците бяха едни и същи: затворени общности, оценяващи само външния вид, и нито една душа, способна да се държи независимо.
Обичайната ми понеделнишка апатия беше утежнена от дълбок страх. Продължавах да очаквам да видя рижия мъж. Той беше разкъсал обвивката, която ме отделяше от онзи странен, подобен на сън ден в детството ми, и отново го беше приближил. Сега, след като се беше показал, мъжът можеше да е къде ли не: човекът, който се преструваше, че гледа мобилния си телефон на ъгъла на Осемдесет и шеста улица... Бегачът, който тичаше с чаша от „Старбъкс“ в ръката... Може би щях да вляза в час и той щеше да е там, преоблечен като учител, заместващ някого, и да чете зелената книга. Прокарах ръце по униформената си пола и си поех дъх.
През първата половина на деня имах компютри, средновековна литература и математически анализ и после обяд. Представянето ми в тези часове можеше да се определи съответно като добро, отлично, лошо и ужасно. След обяда имах сценично майсторство в компанията на Одри и бандата є от „Бъдещи жени на милионери“. Това беше единственият час, който тя никога не пропускаше. Явно имаше нещо общо с факта, че учителят ни беше бивш телевизионен актьор с буйна коса, който ни караше да го наричаме Тоби.
Днес обаче тя не дойде. Отсъствието є означаваше, че поне веднъж бяхме четен брой ученици, за да се разпределим по двама за четенето на диалозите в края на урока.
И когато Тоби започна да размахва облечените си в рипсено кадифе ръце, разпределяйки ни произволно по двойки, имах предчувствието, че партньорът ми ще бъде Елъри Финч.
5.
Всички в „Уайтчапъл“ бяха богати, но Финч беше друго ниво. Още по времето, когато все още мислеше, че може да ме смае, Одри ми беше представила по „Гугъл“ най-добрите и най-умните – тоест най-богатите – в училището. Тя ми показа снимка на Финч на някакво събитие. На снимката той беше по-млад и с вид на технологичен факир, притиснат като в сандвич между разкошна блондинка и красива тъмнокожа жена с колие, което много би се харесало на Ела – нещо като низ от падащи звезди.
Финч беше нисък и кльощав като мен и кипеше от енергия, която го окръжаваше като аура. Косата му сякаш растеше във всички посоки, а очите му бяха с цвета на кафе, няколко нюанса по-светли от кожата му. Обличаше се като Боб Дилън на стари снимки: тежки работни ботуши и панталони с висока талия. Нямах представа как прави така, че униформените му панталони да му стоят толкова високо.
Всичко това нямаше никакво значение за мен с изключение на едно: Финч знаеше коя съм. Повечето хора не знаеха и дори да знаеха, им беше все едно. Да бъдеш отчуждилата се внучка на отдавна забравена литературна знаменитост, от която почти никой не се интересува в съвременния свят, особено в училище, където сред нещата, които се предлагаха на благотворителни търгове, имаше уроци по китара с нечий баща попзвезда. Просто извадих лош късмет, че един от малцината останали почитатели на Алтея Прозерпина учеше в „Уайтчапъл“ и успя да разбере коя съм. Финч ме причака до шкафчето ми още през първата ми седмица в училище.