– Ти си Алиса Прозерпина, нали?
– Кой ти каза?
Той засия. Бях го виждала на уроците и дори мислех, че е симпатичен, но в момента ми се искаше да изтрия усмивката от лицето му.
– Одри. Е, не че всъщност ми каза. – Той посочи към себе си, сякаш искаше да каже, че ниският му ръст и видът му като на Боб Дилън са достатъчни, за да обяснят защо Одри по-скоро би пазарувала в магазини втора употреба, отколкото да бъде видяна да разговаря с него.
– Аз съм Алиса Крю – отвърнах тихо и погледнах през рамо. Майка ми смяташе, че Прозерпина е претенциозно име, измислено от баба ми, и ми предложи да си избера каквато искам фамилия. Избрах я, когато бях на осем, след като прочетох „Малката принцеса“.
Финч кимна.
– Разбирам. Прозерпина е малко прекалено. Искам да кажа, че трябваше да се досетя. Официално аз съм Елъри Оливър-Джан-Нелсън-Ейбрамс-Финч. – Той видя ужасеното ми изражение. – Да, честно. Хората винаги казват: „Но какво се случва, когато двама души с фамилни имена с тирета се оженят?“ Ами, ето, това се случва. Реших да съм само Финч.
Учениците, които минаваха покрай нас, кимаха на Финч и ме оглеждаха преценяващо като ново момиче. Би трябвало отдавна да съм свикнала с това, но не можах.
– Много увлекателно, Финч – рекох по-язвително, отколкото възнамерявах.
Той примига, но не си тръгна.
– Книгата на баба ти не е като другите книги, които съм чел – каза по-тихо. Познавах този тон: притихналият, благоговеен глас на фанатичен почитател.
Това ме накара да почувствам силно неудобство и от нещо друго – завист, в изследването на която не исках да се задълбочавам.
– Никога не съм я виждала – изтърсих и блъснах вратата на шкафчето си. – Ти вероятно знаеш повече за нея от мен.
Не бях сигурна дали това е лъжа или не. Гадното беше, че вероятно знаехме едни и същи неща за Алтея, от едни и същи източници втора ръка – освен че Финч беше чел книгата є. Преди той да успее да каже още нещо, аз се врязах в тълпите и тръгнах по коридора.
Съдейки по всичко, това трябваше да бъде нашият пръв и последен разговор, но Финч имаше таланта да се появява на пътя ми.
Първо го видях в парка. Тичаше, облечен с яке от едро рипсено кадифе. Зачудих се дали не бяга от хулигани, но после видях неестествено белите му маратонки, и осъзнах, че хубавото кадифено яке и джинсите са екипът му за джогинг.
– Алиса! – извика той, докато се разминавахме. Гласът му беше радостен и косата му леко се развяваше около слушалките.
Седмица по-късно го срещнах случайно в книжарница на Петдесет и седма улица. Сцената беше като от лош филм: измъкнах от рафта дебела, окъсана книга на Йейтс и видях Финч през отворилата се пролука. Той гризеше нокътя на палеца си и четеше Пати Смит.
Третият път, когато го видях, Финч беше под стряхата на ресторант на една пряка от „Хародс“. Дългите прозорци бяха отворени, за да пуснат вътре лятото, но повечето посетители, богаташи, седяха навън около маси с мраморни плотове. Финч седеше с мъж, когото познах от снимка в интернет, че е баща му, и костелива блондинка с елегантно подстригана къса коса, която прокарваше нож за пържоли през крем брюле. Финч ме хвана, че го гледам, преди да успея да се извърна, и скочи, сякаш беше на пружини. С три скока излетя от ресторанта и тръгна до мен.
– Ти ме спаси – каза той. – Бях започнал да откачам там. Мислех си: „Ами ако целият ми живот премине в съзерцание как мащехата ми яде един десерт за четиринайсет минути, а всичките ми спомени за света преди това са имплантирани от Матрицата?“ Здравей, Алиса.
– Здравей – отговорих нервно. Прибирах се у дома след работа. Блузата ми беше покрита с трохи от кифлички и косата ми стърчеше от пот.
– Миришеш на кафени зърна – каза Финч, когато стигнахме до ъгъла. – Страхотно е. – Той се обърна към ресторанта. Лицето му беше изпълнено с такова огромно съжаление, че едва не се разсмях. – Е, по-добре да се връщам.
– Отивай да гледаш болезнените мъчения на десерта.
И тогава усмивката му стигна до очите, само за момент, като проблясък светлина върху тъмна вода. И после Финч се обърна, и тръгна по тротоара.
След това започна да ме чака до шкафчето ми сутрин, подпрял се на него и вдигнал единия си крак като герой от филм от осемдесетте години.
– Крю – казваше и стоеше там, докато аз жонглирах с учебниците, избирайки онези, които ми трябваха за деня. Когато приключех, той взимаше учебника най-отгоре на купчината, изпращаше ме до класната стая и ми го връщаше, когато стигнехме дотам, като някаква шега, известна само на него. Вниманието му ми служеше като щит. Аз бях не само странната доведена сестра на Одри, но и... нещо на Финч. Само че какво? Благотворителна кауза?